– Казвали са ми, Оли, че когато всичко тотално се обърка, просто трябва да се обърнеш и да си тръгнеш. – Подпрях се на стената на мръсните стълби, които в последно време се бяха превърнали в нашето тайно място. – Просто така. С един удар на сърцето. В четири следобед, когато ти идва да свалиш собствената си кожа от нерви. Когато не се понасяш. Когато не понасяш и околните, защото са почернили душата ти. Хвърляш чашата с кафе, вадиш чашата за вино и приключваш всичко на един дъх. Бичуваш демоните си за греховете, които сам си извършил. Излизаш извън контрол. Изричаш толкова много думи наведнъж, че внезапно се вцепеняваш от тежестта им, която твърде дълго е притискала ума ти. – Вирнах брадичка и прехапах устни. – Сякаш някой незабелязано е дръпнал спусъка ти. Начертаваш границата на себе си, затваряш инстинктивно очи и я пресичаш с цялото си безразсъдство, за да се разбиеш в останките си.
Поех дълбоко дъх и тихо попитах:
– Ами ако след това така и не съумееш да се възстановиш? Ако сам се прецакаш до такава степен, че да си непоправим?
Принцът на мрака ме погледна хладно и спокойно повдигна рамене. Носеше черните си дрехи, тежката роба, множеството оръжия и ужасяващата корона, която му придаваше нещо много повече от величественост.
Усмихна се и тъмносините му очи проблеснаха.
– Непоправимостта сама по себе си е изключително красива.
Поклатих глава.
– Не и когато си изморен от нездравословната си (не)емоционалност. От множеството ти аз, които се блъскат едно в друго.
Оли нежно погали с устни моите, без да ме целува.
– Понякога създаваш историята на живота ти, скъпа, само за да я разрушиш. – Татуираните му пръсти намериха бузите ми. – Въпреки страха. Въпреки несигурността. С един удар на сърцето. В безумно кратък миг, който преобръща живота ти за цяла вечност. Едва тогава се намираш.