– Мисля си, Оли, че когато увиснеш на ръба на себе си, няма какво повече да губиш освен праха от миналото на всичките си (не)животи.
Оливър ме погледна любопитно.
– А след това?
Повдигнах рамена.
– Друг си. – Отпих от топлото вино с канела и мед. – Прекрачил си линиите на душата си толкова пъти, че си се зачеркнал до забравяне.
Принцът на мрака захапа разсеяно татуираните кокалчета на дланта си. Свали тежката роба, нави ръкавите на черната туника и седна в голямото кресло, наблюдавайки пътя на звездите.
Беше странно мълчалив.
Вятърът гонеше косата ми, докосваше кожата, оставяйки тръпки след това.
– Кажи ми, скъпа. Какво е усещането да си друг?
Затворих очи.
– Имагинерно.
Оли се усмихна.
– Имагинерно. – Повтори тихо, сякаш се съмняваше в това.
Прехапах устни и придърпах пуловера към китките.
– Граничи с лудост, Оли. Опияняваш се от аромати, чувстваш цветове. Възбуждаш се от гласове, от мисли. Желаеш екстаз, топлина, студ. Само за да избягаш в някой от своите си светове. Не си нещастен, не си и щастлив. Просто безразсъден. Събуден в прелома на кризата на съществуването си. Дърпаш се нагоре и надолу. Поставяш се в началото и края. А после си миг от вечността. Грешка.
Копнеж.
Истина.
Лъжа.
Проклета емоция, гниеща в гънките на ума.
Опъваш се, докато не се скъсаш. Късаш се и се напасваш по себе си.
Оливър вдигна буреносно сините си очи от пръстена на късмета.
– След всичко това – Поколеба се. – Можеш ли да си любов, скъпа? – Наклони глава. – Когато си друг?
– Любов си. Такава, която е ничия.