– Колкото и странно да звучи, скъпа, тъгата ти отива. Душата ти винаги е била неудобно изкуство. Особено след полунощ, когато съблича дрехи и облича мисли.
Оливър се усмихна нежно и ми подаде чашата.
– Може би за това вечно ми тежи. С вдишвания убивам сърцето си и с издишвания го освобождавам от бремето на думите ми, когато вече е твърде късно. – Отпих бавно от виното, изучавайки тъмните му очи. – Знаеш ли, че казват, че любовта ми е нещастна? – Оли повдигна вежди. – А аз си мислех, че е романтична. Малко непривична и твърде мрачна. Грешно моя и правилно (не)твоя.
Принцът поклати глава.
– Съжаляваш ли? Че си ме избра?
– Не бих могла. Иначе нямаше да съм тази, която съм сега.
– Изгубена писателка с ум на грешница? – Подсмихнах се.
– И твоя мечта.
Хареса ли ти поста?
[Total: 0 Average: 0]