– Казвал ли съм ти, че си красива? – Оли плъзна заинтригувано очи по блестящия шлейф на кървавочервената ми рокля и се усмихна.
– Повече пъти, отколкото би могъл да си спомниш и по-малко, отколкото бих могла да приема.
Изпъна сакото си и бръкна в джобовете на панталона си
– Красива си. – Дори не опитах да потисна широката усмивка, озарила лицето ми. Пристъпих към него, подадох му дланта си и той постави милувка върху опакото ѝ.
– Ако любовта се обличаше в дрехи, то в какъв цвят щеше да бъде нашата?
Оливър повдигна вежди, внимателно погали тънките презрамки на роклята ми и с нисък глас каза:
– Обзалагам се, че ръбовете ѝ щяха да са златни. – Кристалните му очи не изпускаха моите и за миг, докато галеше косата ми. – Заради мистичния ореол около ирисите ти, появяващ се, когато ме ревнуваш и се ядосваш на несигурността си. – Ръката му се премести върху рамото ми и бавно се плъзна по кожата, за да се спре върху талията ми. – Златистото елегантно щеше да се преплита с тъмносиньото, отразяващо измамната ми страст и спиращата ми дъха жажда за сетивата ти, от която съм пиян до пълно безумие. – Вдиша дълбоко със затворени клепачи и издиша бавно, за да подчертае думите си. Сякаш не знаеше как въздействаше присъствието му на ума ми. – Със сигурност щеше да има и кадифе. Може би лилаво, тъй като целувките ти биха могли да се сравнят счувствен опиат. – Устните му докоснаха мимолетно ключицата ми. – Моите вероятно щяха да са загърнати в черен сатен заради тъмните белези, които оставят в душата ти. – Очерта полумесеци отстрани набедрата ми и самодоволно ми намигна. – В основата ѝ щяха да лежат две луни. Едната щеше да ме заслепява с перленото бяло в сърцевината ѝ, подтикваща ме към безразсъдство, докато ме съблазнява с течния си кехлибар, олицетворяващ лудостта ѝ и изгарящ завинаги пръстите ми. – Отметнах глава назад и се отпуснах в прегръдките му. – Другата… – Гласът му се просмукваше в плътта ми. – Другата щеше да оставя мастилени петна в сърцето ти, за да вдъхновява пламенността ти, която напоследък все по-често затваряш в непробиваема кутия. Моята лунa щеше да те побърква, защото ти си толкова привидно нормална. А твоята… – Изцъка. – О, твоята щеше умело да ме успокоява, когато съм напът да се самоунищожа.
Рязко се отдръпнах назад, завъртях се в кръг, наслаждавайки се на звука от шумолящия плат по пода и се подпрях замаяно на високата веранда от бял мрамор. Оливър ме наблюдаваше развеселено и клатеше глава.
– Значи… казваш, че любовта ни е равносилна на смъртта?
Оливър докосна лявата страна на гърдите си.
– Любовта ни е живот, скъпа. Отказването ѝ е смърт.
– Но тя носи със себе си и болка. Нищета. – Размахах ръце. – Видя я. Вечно е придружавана от онези сенки на тъга, нетърпеливи да пируват с духове, родени от черната утроба на силата на страха.
Той не отговори и аз се намръщих огорчено.
– Би ли се отказал от любовта, за да си спестиш срещата с тъгата? – Оли застана до мен и ме погледна преценяващо.
– Казах ти, че това означава, че ще умра.
Изсумтях и по детски го посочих с пръст.
– Ти не се страхуваш от смъртта, смели Принце.
– Не и от физическата. – Хладните му пръсти докоснаха бузата ми. – Забравяш, че без теб спомените ще кървят в сърцето ми, докато приглушено разказват историята на съществуването ми. Кой би оцелял, осъзнавайки, че е загубил смисъла на съществуването си?
– Всеки. Дори да си изгубен, продължаваш да живееш.
– Ала празен. – Прегърна ме. – Ти вероятно би запълнила тези празнини с твоето мрачно изкуство, но не и аз. Защото, скъпа, ти си родена да се вдъхновяваш, а аз – да вдъхновявам.
Усмихнах се, подвластна на сладкия му аромат.
– Винаги ли ще си тук, за да ме вдъхновяваш?
– Винаги. – Притисна главата ми към гърдите си. – Особено когато аз самият имам нужда да бъда вдъхновен.
Опитах да е измъкна от обятията му, за да ми обясни, ала той само ме притисна по – силно към себе си.
– Замълчи. – Целуна слепоочието ми. – В края на деня любовта е по – красива без всичките ѝ дрехи. Самите чувства са достатъчни.