– Чудя се, скъпа, защо винаги изглеждаш толкова тъжна, когато обличаш мислите си в думи? – Принцът разпусна къдравата ми коса от хлабавия кок и се усмихна нежно, доближавайки дланите ми към устните си. Завъртя ме в кръг, улови ме в прегръдките си и заинтригувано проследи с поглед снежинките, разтапящи се върху миглите ми. – Забелязала ли си, че искрите в очите ти почти умират по ръбовете на душата ти, когато се застоиш твърде дълго в ума?
– Може би. – Погалих татуировката над веждата му, чието значение най-накрая ми бе споделил и прехапах уязвимо устни. – Казвала съм ти, че думите ми се раждат в тъмнина, Оли. Че са копелета на страстта. – Притворих клепачи, вдишвайки аромата му и потръпнах от студа. – Те не са нищо повече от прокълнати хрътки, кланящи се лицемерно на хаоса. Понякога ме водят на ужасни места, макар да ми обещават, че накрая точно те ще ми подарят светлина. Дрогират ме с имагинерни светове, за да начертаят пентаграма на реалността, върху която рисуват знаци на онази мен, която се прибира в три сутринта, опиянена от (не)любовта. Обръщат ми живота наобратно с толкова много какво-направи и защо-сега, че често си мисля, че съм мъртвородена дъщеря от нищета. Вечно ми крещят, сякаш се съмняват, че иначе ще ги разбера, но напоследък установих, че нямам нищо против това. Позволявам им да ме удавят в твърде многото си чувства, за да ме научат на изкуството на любовта. – Отстъпих назад, разроших коса и огледах черните дрехи, тежките кинжали и белезите по лицето на Принца на мрака.
– Това не е изкуство, скъпа. Не е и любов. – Докосна загрижено рамената ми. – А издевателство над ума, влачещо веригите на самотата.
Поклатих глава.
– Именно заради това им позволявам да ме дамгосват като своя мръсница. Те са демони, обитаващи ума, саморазрушителни страхове, момичето от неделя сутринта, облечено в чужд парфюм, дантела и вина, буря от всяка мен, която владее до съвършенство умирането в тишина. Те са викове, шепот и провал. Счупено щастие, огледало и неуравновесеност между вчера и сега.
– И ти приветстваш това? – Неразбиращо попита.
– Да. Защото най-накрая разбрах, че думите ми, Оли, се раждат в тъмнина, за да донесат на някой друг светлина.