– Знаеш ли, Оли, мислех си, че не се страхувам да се изгубя в себе си.
Принцът на мрака се усмихна уморено и нежно ме прегърна.
– Какво се промени? – Вдигнах рамане.
– Изгубих се. Толкова много пъти, в толкова много хора, че вече не вярвам, че някога ще се намеря. Започнах да пропадам в грешни чувства, въобразявайки си, че само защото са грешни, не бих могла да се пристрастя. Смятах, че докато поставям себе си в рамките на правилното и неправилното, никога няма да прекрача границата, водеща към пагубното. Оказа се, че всичко това е лъжа. Грешното е сладко. Неправилното е екстаз. О, Оли, самозаблуждавах се, че имам нужда от кратко, безобидно развлечение. Че променя ли за няколко вечери дните си, няма да се променя и аз. Поне не и трайно.
Въздъхнах и се облегнах назад.
– Но всичко се обърка? Загуби се в чувства, в лъжи?
– И в себе си. Влюбих се в чужда свобода, докато делово си повтарях, че няма начин да се влюбя в илюзии. Увлякох се по грозни умове, опияних се от цинизъм, за да накрая се отхвърля сама.
– И сега си нещастна, осъзнала истината?
– Да. Умът ми е в абстиненция. Бунтува се срещу фалшивото съблазняване, мразейки ме, че го обличам в тайна. Крещи ми, че изпитва необходимост отново да вкуси от нищетата, въпреки че се старая да го убедя, че така завинаги ще се откаже от гордостта.
– Не можеш ли да си простиш? Да забравиш, че си била измамена?
– Може би бих могла. Стига да знаех как да живея със себе си, когато ме няма.