– Мисля си, Оли, че съм пропаднала в несъзнанието на съзнанието си – косата ѝ мокреше широката, бяла тениска, която едва покриваше кадифената кожа на бедрата и белезите ѝ.
Подадох ѝ чашата с шампанско и загърнах рамената ѝ с одеялото.
– Допускаш ли, че си се усмирила? От толкова затишия и бездействия.
Тъмносините ѝ очи срещнаха моите.
– Нима вдъхновението – прехапа несигурно устни. – Нима мечтите се усмиряват с такава лекота?
Тревога пробяга по нежното ѝ лице и внезапно ми се прииска да я излъжа.
– Когато не живееш – кротко отвърнах.
Анабел се облегна в голямото кресло и се загледа в звездите на нощта.
– Ти живееш ли, скъпа?
Вдигна рамене.
– Лутам се.
Беше толкова чаровна, неподправена. Толкова ужасяващо лесна за влюбване.
– Просто ми липсват думи – поясни тихо. – Копнея по езика ми да лепне безумие, да обгарям страхове. Да съм като теб – погледна ме уморено. – Да нося магия, необходимост. Да се сприятелявам с демони.
– Самотна ли си?
Изсумтя. В очите ѝ се разбиваха мъртвородени от лудости вълни.
– Само някак необяснимо тъжна – отпи от шампанското. – Мислех си, че мога да се върна, Оли. Да разсъблека цялата тази стягаща прагматичност. Да се отърся от бремето на (не)мислите.
– Сега си тук.
– Винаги съм тук – остро отвърна. – Когато съм такава.
Наклоних глава.
– Иска ми се винаги да си такава.
– За да съм тук?
Приближих се до нея и погалих устните ѝ.
– За да си себе си.
– Ще ми помогнеш ли? – беше ме питала и преди.
– Да се спасиш?
Затвори очи и вятърът погали лицето ѝ.
– Да се намеря.
– Само остани – обгърнах с бедра тялото ѝ и вдишах аромата ѝ.
– Знаеш, че не мога.
– Можеш – прошепнах върху устните ѝ. – Само ми позволи да те заразя с лудостта си. Да си моя, колкото и да боли. Да се счупиш, за да се отървеш от безчувствието си – пое си дъх. – Ще останеш ли?
– За глътка вдъхновение.
Проклех я.
– Знаеш, че ми принадлежиш.
Тихо се засмя.
– Не принадлежа дори на себе си, Принце.
Захапах нежно ухото ѝ прошепнах:
– Само остани. С демоните ми ще те научим на хаоса ни.