– Липсваш ми – прошепнах тихо, някак почти неохотно, сякаш думите не режеха езика. Оставих оръжията, съблякох кожената туника и запалих опиума, преструвайки се, че можех да разсея тежестта на страховете, ръждясващи в ума.
От очакване, от нетърпение, родено в непокорност, си позволих да я погледна за миг. Толкова кратък, колкото цял живот да се чудя реалност ли е бил.
Беше красива. Ужасяващо студена, ужасяващо чужда. Опасно свирепа дори за себе си. Очите ѝ бяха буря, готова да умъртвява, а устните – амброзия.
Красива.
С непокорните си тъмно руси къдрици, галещи медната кожа на голия гръб, с черната, сатенена рокля, подчертаваща извивките ѝ.
– Липсвам си.
Изправи се и асиметричната рокля разкри част от бедрата ѝ, които бяха обгърнати от кожени каишки на иначе не твърде високите ѝ сандали.
– Ще ти помогна да се намериш, скъпа – поклати с тъжна усмивка глава.
– Не можеш – отиваше ѝ. Да е толкова крайна, че да обеси демоните ми с вярата си. – Не и този път, Оли.
– Какво се промени?
Вдигна рамене.
– Липсвам си.
При отговора ѝ, при цялата ѝ нежност, ми се прииска да отвърна с цялата агресия, на която бях способен. Искаше ми се да не виждах копнежа ѝ по себе си. По мечтите ѝ. Да не беше толкова обсебващо болезнена. Да не знаех, че ѝ трябваше вятър от мечти. Че въздухът се отравяше от (не)лудостите ѝ.
– Мога да ти дам свобода.
Не отговори веднага. Приближи се, повдигна се на пръсти, устните ѝ почти докоснаха ухото ми. Ароматът ѝ ме завладя и притворих очи.
– Дори да ми дадеш целия свят, Принце, да се научиш на несъвършена любов, да ми покажеш как да не умирам, когато ме боли – пое си дъх. – Дори да ме пробягаш назад, Оливър Греймуун, да ме опитомиш, като преброиш всичките ми несигурности, ще си липсвам – отдръпна се и отворих очи, за да срещна нейните. – Синдром е – кротко поясни. – На (не)обичане. На тази мен и всички минали, очакващи завръщането ми.