— Можеш ли да пазиш тайни, скъпа? — облегнах се върху бара и предизвикателно плъзнах поглед по тялото ѝ. Обходих кожените панталони, стегнатия корсет. Замечтах се по вълните в косата, по аромата ѝ и побързах да изпия сладкия шот, който тя толкова харесваше.
Анабел се усмихна, огледa евтиния бар и докосна черния камък, висящ на шията ѝ.
— Тайна си, Оливър Греймуун.
Втори.
Трети шот.
— Влюбен съм.
Колебание пробяга по устните ѝ.
— А аз си мислех, че смяташ любовта за клише — повдигнах рамене.
— Тя си е.
Оставих я да се лута напред-назад между мислите си, да си оформи полуистини.
— Значи ще си тръгнеш?
— Както винаги.
— Тогава защо ми го сподели? — музиката изведнъж заглъхна под силата на ударите на сърцето ѝ. Вирна брадичка. — Играеш си.
— Нали това е любовта?
***
Прехапах устни и си поех дълбоко дъх. Беше очарователен дори сега, с потъмнелите от алкохол до свирепост очи.
— Няма да се спасиш — кротко отвърнах, овладявайки желанията си.
— Ще ме счупиш ли?
Закачлива, уж невинна усмивка.
— Любовта ще ти отива.
— В три сутринта?
Поклатих глава.
— И във всяка секунда преди и след това.
Оливър ме придърпа в скута си.
— Казваш, че съм тайна, скъпа?
Кимнах.
Татуираните му пръсти погалиха ключицата ми.
— Тогава ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че си мечтая да ме опитомиш? Да ми поквариш ума с тази своя смахната светлина — дланта му се обви около шията ми, без да ме насилва. — Любовта е хищна. Ловува си мечтите ми, за да страда после в сънищата ти.
Засмях се.
— Чиста е, Принце. Когато е любов.
Отблъсна ме.
— Не съм любов, скъпа. Само тъмнина.
— А можеше да си — смехът се стопи. — Ако се осмелиш да позволиш.