– И има такива жени, Оливър Греймуун, които са толкова диви, че намират утеха само в самотата си. Не ти принадлежат, не си и принадлежат. Красотата им е повече броня, отколкото трофей, а душата тежи, сякаш носи старостта на света.
Бренън свали шапката и ръкавиците, изтупа снега от палтото си и махна с ръка на бармана.
– Огъват се, но не се чупят, губят разсъдък, но не влизат в рамки – взе чашата и се усмихна. – От такива като тях сърцето ти измръзва, Принце. Когато те надбягат в маратона за преследване на съществуването си. Помниш дните с присъствието им и се давиш със секундите в отсъствието им.
– Ще се погуби – изсумтях. – С всичките си ирационалности и невъзможни идеали.
Наля ми уиски.
– Ще те погуби – потупа ме по рамото и вдигна чашата си по мъжки. – Има такива жени, Оли. Които преследваш в бъдещето си отвъд Вселената, защото си луд по революцията в ума им, а те отдавна са изгорели в миналото ти.
Зеленикавите му очи блеснаха.
– И дори тогава я обичаш? Когато я няма?
Вдигна рамене.
– Дори повече, откогато някогa е била тук.