Приближих се бавно до жената, която лежеше на ръба на скалата, отправила мътен поглед към мръсните звезди.
– Какво си направила, скъпа? – несигурно попитах.
Не помръдна, устните ѝ бяха посинели, кожата ѝ – пребледняла, а в очите ѝ в полу-танц бягаха ужасени демони, разсъблекли се порочно в мисли.
– Стъпих встрани от живота си. В романтизъм или реализъм да спрегна думите, Принце? – тъмно русата ѝ коса беше мокра от дъжда, залепнала по лицето.
И гласът ѝ режеше, сякаш бе опитомил самата ярост в себе си.
– Романтизмът е хиена, малка Рейнолдс – разсеяно казах и свалих бляскавия топъл блейзър. – А аз съм предпазлив, нека чуя нешлифования ти реализъм.
Анабел се подсмихна студено.
Извади смачкана цигара от дрехите си и я сложи между устните.
Не ме погледна.
– Веднъж стъпиш ли накриво, скъпа – посочих опиата, – после цял живот ще компенсираш греховете си.
– Като теб.
Кимнах и тежест налегна сърцето ми.
– Вярваш ли, че ще си тръгна?
– Правиш го всеки ден.
– Че ще те изоставя?
Повдигнах рамене.
– Изоставяш се. Изоставяш ме. Докато не ни намериш отново. Такава си. В целостта на съществуването ти. Отказваш се, колкото да се събереш, за да продължиш.
– Твърде далеч съм този път.
Запали опиата.
– Вярвам ти. И в обратен ред. Винаги.
Завъртя очи.
– Времето е валута, Принце и именно „винаги“ е причината за девалвацията ѝ.
– Може би.
– Кажи ми. Ако си тръгна, ще ме преживееш ли?
Вдигнах глава и стиснах юмруци.
– Ще е смърт и кървави мечти, Анабел Рейнолдс – потиснах страховете си. – Вярвам ти.
– Да ми вярваш е романтизъм.
– Да си тръгваш е престъпление към съществуването ти – махнах с ръка, – е, стъпила си встрани. Разкажи.
– Някога ми каза, че да си тръгнеш е смелост.
– И винаги ще е. Ако там, където си, си всичко друго, но не и себе си. Себе си ли си?