— Отива ти, скъпа — съществуването ми трепна от топлия глас, който дори сънищата ми избягваха да си спомнят. — Косата — нежно поясни, докато сядаше на бара до мен, оглеждайки ме от глава до пети. — Променила си я.
По дяволите.
— Какво правиш тук? — хладно попитах.
Оливър Греймуун самодоволно се усмихна. Облечен целия в черно, с прикрепени кинжали върху гърба и множество остриета по колана, привличаше цялото внимание върху себе си.
Беше красив.
Тръснах глава.
— Успокой се, малка Рейнолдс. Отбих се за питие — барманът остави чаша уиски и той я вдигна. — Истинско съвпадение е, че се срещаме тук.
— Лъжеш — бързо отговорих.
Оливър не ме опроверга, намигна ми, поднасяйки алкохола към плътните си устни, а после погледът му бързо се стрелна към дъното на бара, където ме чакаше мъжът, с когото бях дошла.
— Влюбена ли си? — настръхнах.
Взех коктейла и понечих да си тръгна, макар сърцето ми да се блъскаше като обезумяло, а умът ми да се бе втечнил.
Едно.
Трябваше да си тръгна.
— Знаеш ли, скъпа, никой не оцелява невинен — погледнах го объркано. —Особено ти.
Две.
Тогава. И сега.
Три.
При тези думи сякаш се обесих на спомените от миналото ни.
***
— Никой не остава безразличен към жени като теб, скъпа. — Блъснах я в стената на малката тоалетна и татуираните ми пръсти намериха ключицата ѝ. — Или ги намразваш до побъркване, или ги обичаш до последния си дъх — изцъках и поклатих глава. — Даже и да си с други.
Анабел все още беше почти вцепенена от появата ми.
Наведох глава до ухото ѝ и казах тихо през зъби:
— Междинно няма. Самоувереността в погледа, смелостта в думите, категоричността в решенията… отварят рана във всеки мъж. Режеш его, извикваш страхове, пробуждаш копнеж за свобода. — Кинжалът ми закачи ръба на роклята ѝ. — Студена си, а гориш.
Тя се опита грубо да ме отблъсне.
— Харесва ми. Можеш да се преструваш, че си ме забравила.
— Забравих те — накъсано каза, а аз стиснах по-силно.
— М? — притиснах се към тялото ѝ. — Дори аромата ми?
Отърках брадата си в ключицата ѝ.
— Местата ни? — подсмихнах се. — Онази тераса?
Блъсна ме отново.
— А роклите ти? — пуснах шията ѝ и се подпрях, извисявайки се над нея: — Още са в апартамента ми.
— Разкарай се, Оливър — гняв гореше в очите ѝ.
Беше почти болезнено да я гледам. Меката коса, обгръщаща лицето, бездънните очи, които сякаш винаги предизвикваха, плътните устни, които се усещаха като дом.
Захапах кокалчетата на пръстите си.
— Белег си ми на сърцето, скъпа. Любовта ми не разпознава друга освен теб.
— Лъжеш дори по-лесно от преди — с леден глас каза и се обърна.
Пръстите ми рязко обхванаха бузите ѝ и тя застина:
— Мразя те толкова много, че не мога да спра да мисля за вкуса ти — целунах я и захапах устните ѝ. — Мразя те толкова силно, че си обсебила изцяло мислите ми.
— Отдавна не дишаш съществуването ми — м, дълго щеше да се върти в ума ми.
Стиснах косата ѝ.
— Пусни ме.
Затворих очи.
— Виждаш ли, скъпа, караш ме да те пусна, а аз ужасно, ужасно искам да те задържа.