– Нощите са най-трудни. – Пристъпих тихо напред, подпрях се на парапета и вдишах дълбоко студения въздух. – Предполагам, че самотата е по-осезаема, когато светът заспи, защото макар да шепти, в съзнанието ни отекват крясъци. Крясъците на собственото ни аз, което ни умолява да го пуснем от клетката, в която сме го затворили, за да се пречисти от греховете.
Хвърлих бърз поглед на Оливър, който изглеждаше толкова уморен, че сърцето ми се сви от тревога.
– Ако ми кажеш какво те измъчва, може би бих могла да ти помогна.
Той се усмихна едва-едва.
– Не можеш. – Хладнината в очите му ме накара да потръпна. – Никой не може да ми помогне, скъпа.
– Не разбирам. – Загледа се в татуираните букви на пръстите си и разсеяно каза:
– Аз също. – Сви яростно юмруци и продължи: – Впуснах се в битка, без да знам за какво се боря. В началото ми се искаше просто да изляза отвъд очертаните граници, откривайки себе си. Започнах да преследвам мрака, за да прокудя тъмнината. Бягах толкова дълго, че забравих как да се върна и спрях едва когато се озовах на ръба. Напред виждах само пропаст, а назад – нищета. Слънцето бе залязло и светлината ме беше предала.
Коленичих и обвих длани около бузите му.
– Въпреки това си победил. – Поколебах се. – Сам си ми казвал, че чрез болката се превръщаме в тези, които трябва да бъдем.
– И кой съм? – Заинтригувано попита, а когато не отговорих, се засмя и се отдръпна. – Не знаеш? Спокойно. И аз не знам.
– Оли… – Прекъсна ме.
– Говориш за самота… За болка… – Поклати гневно глава. – Не съм самотен, Анабел, а – празен. Достигнал съм мъртвата точка на живота, в която не мога нито да се сбогувам, нито да остана. – Думите му ме нараниха. Изправих се и мълчаливо тръгнах към хола. Миг преди да затръшна вратата, казах:
– Сега си ядосан, Принце и не го осъзнаваш, но бъди сигурен, че ще се оправиш. Колкото и време да отнеме. Ти ще се оправиш. – Прехапах долната си устна и добавих: – Понякога всички имаме нужда да пропаднем в пропастта, за да съберем сили да се изкачим отново на повърхността.