– Защо си тук? Не каза ли, че тази вечер ще я прекараш с приятелките си? – Оли се беше изтегнал на дивана и четеше книга.
– Бях. – Изтрих грима си, съблякох неудобните дрехи и се настаних до него. – Отидохме в едно заведение, намира се на две преки от главната улица. Малък ресторант, чиято тераса предлага страхотна гледка към центъра на града.
Поръчах си чаша вино, макар да знаеш, че не пия. Неусетно минах на втора. Разказвахме си общи истории, анализирахме грешни мъже и мечтаехме за бъдещето си.
В един момент се улових, че просто наблюдавах и пиех от сладкото пиво, което бързо замъгляваше ума ми. Внезапно осъзнах, че най-лесно се умира, когато си жив. Когато си сред други, но се чувстваш толкова сам. Губиш се трайно в чувства, заради които после се наказваш сурово с мълчания. Ставаш пуст. Носиш мрак. Ала не от онзи, който крие вътрешен блясък, напомнящ за опасно изкуство. Очите ти избледняват с няколко нюанса и изведнъж започваш да се смееш само с устни, не и със сърце. Стигаш края и се връщаш при началото, защото мечтата ти я няма. А с нея и теб.
Погълнат си от мръсни спомени, в които виждаш отражение на някого, когато отдавна не си. Заставаш на ръба на душата си и се луташ обезумял в съществуването си. Иска ти се да крещиш, ала в тишината си изгубил способността дори да шептиш, защото твърде дълго си преглъщал истини, за да се обличаш в лъжи, поддържайки реални нечии разболяващи илюзии. Търсиш се в мислите им. В топлината, изстиваща на върха на пръстите ти и постепенно се отказваш от съществуването си.
Оковаваш вярата си и проклинаш Бог, че не желае да те спаси, заслепен от остатъчния вкус на грешките ти. Искаш да спреш. Да изчакаш истинския край, за да се изгубиш някъде в ехото на бъдещето си… – Замълчах и си поех дълбоко дъх. – Как би могъл да предотвратиш загубата на себе си?
Оли се усмихна и целуна челото ми.
– Не можеш. Всеки се губи по стотици пъти, преследвайки нишката на съдбата си. От смърт. От любов. От безсилие. Тичаш и пропадаш. Гониш светлина, а си улавяш мрак. Как иначе ще оцениш тази, която си? Ако никога не си губила контрол над живота си? – Обгърна в шепи лицето ми, виждайки разочарованието ми. – О, скъпа, вечно се губим сред други, за да се намерим сами. Само така се учим да не забравяме да прегръщаме себе си.