Излязох на терасата при Оли, който наблюдаваше мълчаливо града на духове и разруха и пиеше сладникав алкохол. Не носеше тениска и с неохота забелязах, че раните по гърба му все още не бяха зараснали напълно.
– Какво правиш толкова късно тук, скъпа? – С дрезгав глас попита, без да ме поглежда.
Поколебах се. Дърпах нервно ръкавите на широкия си пуловер, пъхах кичури коса зад ухото и хапех устни. Страхувах се, че признаех ли му истината, щеше да ме изостави, макар да знаех, че прикриването ѝ беше равносилно на имагинерна смърт.
– Загубила съм думите си. – Сърцето ми се стегна и отпусна едновременно, а Оливър дори не реагира. – Изоставиха ме, уморени да живеят в ума ми. Опасявам се, че ги употребявах твърде много, твърде бързо и сега просто… – Потреперих. – Не оживяват. Осакатиха ме. О, Оли, не съм наред. Виковете ми умират в тишината, отворила бездна на дъното на душата ми, докато налудничаво се усмихвам. Пропадам в себе си, а се озовавам в други. Целувам жадно устните им и ненаситно изпивам искрите в очите им, отказвайки се от своите. Храня се с грешни чувства, увреждам си сърцето. Господи, правя всичко, за да се върнат, ала тях все така ги няма.
– Свикнали са с тъмнината ти. – Обърна се и потърка леко наболата си брада. Изглеждаше загрижен.
– Тогава защо ще бягат? След като я познават? – Поклатих невярващо глава. – Разсъбличат мен, за да те се облекат в нейните обятия. Удобна им е такава, каквато е, за да те бъдат тези, които са, когато захвърлят красотата си. В прегръдките ѝ анализират чувства, трият спомени и ме учат на непримиримост с тъгата.
– Значи ти дават свобода?
– Да.
– А ти какво им даваш, скъпа? Една и съща тъмнина?
– Себе си. Позволявам им да правят дисекция на душата ми. Да я излагат на показ пред непознати, за да заедно ме осъдят като грешница. Вербуват ме. Говорят за талант, в който така и не съумявам да повярвам. Връщам се на места, които не желая да виждам, за да могат да ме тласнат към спиралата на съдбата от най-обикновено любопитство.
Тъмносините очи на Оливър проблеснаха заинтригувано. Приближи се бавно, постави длан върху бузата му и дълго изучаваше мълчаливо лицето ми.
– Това не обяснява защо си тук, скъпа. В мен ли възнамеряваш да ги търсиш?
– В теб. Ти си изкуство. – Отпуснах се в ръцете му и тихо помолих: – Вдъхнови ме.
– Сама се вдъхнови, Анабел. Запознай се със страховете си и ще разбереш защо са изчезнали думите ти. – Целуна слепоочието ми. – Не забравяй, че животът приема посоката на сърцето ни. Ако то се страхува и отказва да продължи, никой няма да преследва вместо него щастието ни.