— Е, скъпа — огледах я внимателно. Проследих тънките чорапи с дантела, бежовата пола и късия топ с перли. —Ако можех да ти отговоря бъдещето, какъв щеше да е въпросът?
Усмихна се нежно и подпъхна кичур коса зад ухото си. Прехапа плътните си устни и предизвикателно се подпря на вратата.
— Не вярвам вече в бъдеще.
Беше толкова красива, толкова привидно достъпна, някак небрежно самоуверена, сякаш в душата ѝ не кървяха от цяла вечност травмите на миналото ѝ.
— Заради грешките?
Повдигна рамене.
— Заради теб. Лудостта. И всичко преди и след нея.
***
— Мисля си, че се уча да дишам на една честота със себе си, Оливър — Принцът отмести тъмносините си очи и се отдръпна. — Принудително. За първи път от много време — изправих се. — Сякаш липсвайки ми ти, се мъча да те запълня със съществуването си.
Изсумтях.
— Глупаво е, знам. Но душата ми остарява във векове. Лута се. Напред-назад. Настрани. Криволичи по Вселените си. В (не)желания и чувства. В страхове и безумия. Гърчи се от кризи. И от (не)възможности.
Захапа пръстите си.
— За любов ли отново си мечтаеш, скъпа?
Поклатих глава.
— За свобода, екстаз. За всички онези скандални неща, които те отърсват от живота на живота ти в четири сутринта само за да в неделя са тишина.
— Тогава остани.
Прошепна тихо, но не се приближи. Затворих очи.
— Просто ме намери. В бъдеще време. Когато съм се научила да практикувам себе си, без да боли.