#РазговориСПринцаНаМрака

Тя влезе бавно – тъмно руса коса, чиито кичури напомняха на разбиващи се в брега вълни, очи с цвят на звездно небе и устни, създадени да разказват приказни истории.

– Мисля си, Принце, че сам преследваш мрака си. Гониш го така, сякаш без него губиш контрол над себе си.

Красивата жена затвори миниатюрния прозорец на тъмния бар и дъждът бързо започна да се стича по финото стъкло. Ариа пъхна ръце в дънките с висока талия и отметна от лицето си косата с цвят на черен шоколад, която не стигаше дори презрамките на белия ѝ топ.

– Понякога, скъпа, колкото и да се стараеш, средата просто ще те отхвърля. Ще ти дава всичко онова, от което по някакъв сбъркан начин се нуждаеш и нищо от това, за което толкова много мечтаеш.

22:38 ч.

Затова трябвало да бягам. Да внимавам. Да страня.

Оли погали кичура коса, измъкнал се от хлабавия ми кок и улови малка снежинка на върха на пръстите си.

– Трябва да умееш, Принце, да се връщаш за отговори, без да търсиш съществени такива. Да се разболяваш от трескави спомени, за да минат.

Принцът на мрака ме погледна хладно и спокойно повдигна рамене. Носеше черните си дрехи, тежката роба, множеството оръжия и ужасяващата корона, която му придаваше нещо много повече от величественост.

Принцът на мрака ме погледна с буреносно сините си очи и се усмихна тъжно. Потърка татуировките върху кокалчетата си, прибра метателни звезди от дървеното бюро и бавно се отправи към вратата.