6.30 ч., сряда сутрин. Седя с вдигнати крака на стола, подпряна на бялото бюро и наблюдавам събуждащия се град през голямото стъкло. Придърпах размъкнатия пуловер към бедрата си, вдигнах на висок кок непокорната коса и отпих замислено от горещото кафе.
– Казват, че знаеш как да умреш, Оли. – Преглътнах разочарованието си. – Ще го направиш ли?
Отклоних поглед от мъждукащите светлини, за да видя Принцът на мрака, усмихващ се нежно, който почти незабелязано се беше вмъкнал в малкия ми апартамент.
– Всеки знае как да умре в бъдещето, скъпа. – Мъжът с коса с цвят на залязващо слънце свали тежката роба и оръжия. – Малцина обаче знаят как да живеят в сега.
Не отговорих. Думите се блъскаха в съзнанието ми. Деряха гърлото ми, пълзейки до върха на устните ми, но от тях не излезе и стон. Бях емоционално изтощена. От разговори за (не)чувства, от анализи на (не)сбъдване.
– Какво мислиш?
Поклатих глава.
– Себе си. – Оли се засмя.
Стана разсеяно от пурпурния диван и си направи кафе.
– Казвал ли съм ти, че си очарователна в агонията си, скъпа?
Завъртях очи. Беше се подпрял небрежно на стената, скръстил ръце пред гърдите си. Носеше сиво-зелена риза, очертаваща тялото му и придаваща опасен оттенък на очите му. С рошава коса и плътни устни, със своята дразнеща, но не вулгарна арогантност, беше почти съвършен.
– Умът ти е запленяващ, Анабел. – Развеселено ми намигна. – Той е просто скапана любов. Извратен в красотата си. Неподправен в страховете си, ужасяващ, когато приюти демоните си и деструктивен за вътрешните ти светове.
Оливър остави чашата на плота и бавно се приближи. Дългите му, татуирани пръсти нежно се обвиха около шията ми. Наведе се напред и усетих медния аромат на косата му. Наболата му брада докосна бузата ми, а устните се спряха върху меката част на ухото ми.
Зашепна.
– Наистина знам как да умра, скъпа. Без да се страхувам, без да го мисля, без да отлагам. Изведнъж. С един удар на сърцето, с последна въздишка, изтръгнала се от гърдите ми. Чисто. – Пръстите му затегнаха хватката около гърлото ми.
Секунда.
Две.
Три.
Цяла вечност.
Стиснах омастилените кокалчета с длани, показвайки му, че трябваше да ме пусне, а той изцъка някак замечтано. Сякаш зениците му дишаха вместо мен от възбуда, разширявайки се.
– Винаги съм знаел как да умра, скъпа, а ти – как да живееш. – Отмести дланите си встрани, плъзгайки ги грубо по кожата ми и оставяйки червени отпечатъци. – В целия си хаос. В цялата си неспособност да си смирена. – Проследи белезите по рамото ми. – Мисля си, че си родена да опитомяваш агресия. С тази твоя душа, обгърната от мистичен огън и примамлива тъмнина. Със саморазрушителността ти.
Оли ме прегърна и целуна тила ми.
– Очарователна си, скъпа. В самотата на ума си. В думите на лудостта си. Във всичките Вселени, по чиито ръбове танцуваш. – Събра в юмрук косата ми и дръпна главата ми назад. – Дори когато маргинализираш собственото си аз с идеята да се опитомиш. Да си друга. Сякаш си създадена да си тръгваш от всяка теб, за да намериш нова. – Вдиша аромата ми, а аз рязко се отдръпнах и се изправих.
– Ще умреш ли?
Оли повдигна спокойно рамене и се усмихна. Приближи се отново, стисна с длан бузите ми и на дъх разстояние от устните ми отвърна: – Ще ме изживееш ли?