Седя в бар, за който никога преди не бях чувала, поръчвам си втора чаша алкохол, макар по принцип да отказвам първата и се търся в очите му, сякаш там ще открия отговорите на живота си.
– Започвам да се чудя, скъпа, ако днес си толкова изморена от преследване на чужди мечти, кога ще намериш време да бъдеш себе си? – Гласът му беше шепот, галещ нежно ухото ми.
– Спрях да бъда тази, която съм, когато открих теб, този, който побърка с лудостта си мислите ми.
Оли изцъка и докосна замечтано ключицата ми. Дългите му пръсти внимателно се плъзнаха по бедрото ми, докато устните му пареха върху китката ми.
– Но сега са други, не са луди. Толкова мрачни, толкова не твои. Задушаващи сбъдването на всички паралелни светове.
– Възстановяват се от любовта ни. Крещят в ума ми, че е токсична. Умоляват ме да те оставя завинаги. Първо ми казаха, че искат да си тръгнат от всичко. Да се влюбят в други, заради които нямало да се налага да се разсъбличат, обличайки се в думи. После ме увериха, че няма да се промениш. Че цели векове да минат, ти ще бъдеш този, който си, превръщайки ме в робиня. Забраниха ми да те разказвам. Да произнасям без глас името ти. Страхували се, че ще пропадна завинаги в (не)съществуването ти.
Оли потръпна едва забележимо.
– Значи обвиняваш мен за нещастието си?
– Само себе си. Търсих някой като теб и те намерих. Увлякох се по проклетата ти тъмнина в опит да обуздая своята. Дамгосах мислите си с образа ти. Влачех ума си през непревъзмогнати спомени. През грешки, които не умея да си простя. Доверих се на мечти, на думи, но накрая се разочаровах само от себе си. – Оливър прехапа устни и се намръщи. Приведох се напред, доближавайки се на милиметър от устните му. – С теб. Без теб. – Повдигнах рамене. – Загубих се някъде по средата, Принце.
– Вече не ме пишеш?
– Не пиша никой. Твърде изморена съм да чувствам чувствата си.
– Значи се отказваш?
– Може би. Освен ако не ме вдъхновиш отново да бъда себе си.