– Винаги съм знаела, че накрая ще се влюбя в някой като теб. В мъж, който е толкова клише, колкото и разбит стереотип. Безпогрешен в завладяването на чужди умове и непоправим в разрушаването им при тръгването си. Някой, който ми е господар повече, отколкото някога аз бих могла да бъда на себе си.
– Защото винаги ти е харесвала идеята да спасяваш неспасяемите. – Оли погали ръба на чашата и съблазнително се усмихна. – Чудя се, разочарованието ли те привлича?
– Несигурността.
Принцът се засмя.
– Ала ти не умееш да живееш живот без контрол, скъпа.
– Преди, може би. Днес изпитвам хронична умора от властолюбие.
Оливър прехапа устни и повдигна самодоволно вежди.
– Никой ли не те предупреди, че от такава любов боли? Че ще страдаш заради отсъствията ми?
– Предупредиха ме. Избрах да вярвам в завръщанията ти.
– Макар никога да не се връщам същият?
– За мен ще бъдеш този, който си. Страстта ти към свободата няма да се промени.
– Нима си толкова отчаяна, че имаш нужда да се учиш на свобода?
– Само на твоята, тъй като непредсказуемостта ѝ е омагьосваща.
Подпря главата си на татуираната ръка и тихо ме попита:
– Осъзнаваш ли, че копнееш за призрачна любов с изтичащ срок на мечти? За пропадане в опасност, скъпа?
– Да, жадна съм за и безумие, напиващо до безпаметност сетивата.
Намръщи се.
– Защо?
– Убих се от безстрастие, от помени на лудост. – Вдигнах рамене. – Влюбих се, за да се съживя.