– Значи казваш, че съм способен да спася света?
Оливър наклони заинтригувано глава, докато татуираните му пръсти галеха ръбовете на сияещата корона. Облиза кръвта от устните си, повдигна въпросително вежди и се усмихна съблазнително.
– Стига да се отървеш от шепотите на тъмнината. В противен случай сенките ще те подлудят с крясъците си за разруха.
Принцът пристъпи напред и грубо ме дръпна за косата, за да наведе главата ми назад. И макар да не ме нараняваше наистина, нещо в погледа му ме накара да потреперя от страх, от спотайващата се лудост в тъмносините му очи.
– Сенките, както ги нарече, скъпа, са греховете ми. Как бих могъл да спася света, когато не съм способен да спася дори ума си от самотата, на която са обречени мислите ми?
Гласът му сякаш пареше върху сърцето ми.
– Като се вгледаш в светлината.
Оли изцъка неодобрително, наведе се и устните му погалиха ключицата ми, докато думите му студено се просмукваха в кожата ми.
– В три след полунощ, когато демоните ми танцуват по очертанията на душата, скъпа, светлината я няма. Няма любов, вяра и потребност да се спася. Останало е само желанието ми да освободя съзнанието си от греха, а за целта трябва да обгърна всеки свят в тъмнина. – Отдръпна се, проследявайки разсеяно вените по ръцете ми. – Понякога, Анабел, колкото и да ни се иска, колкото и да сме склонни да трием грехове, някои от нас са родени да горят с пламъка на мрака. Нима не разбираш? Такива като мен са обречени да чупят Вселени, за да такива като теб ги изградят.