– Животът не работи по начина, по който ти си мислиш, скъпа. – Оли се усмихна мрачно и спусна черната качулка на робата върху лицето си. – За най-важните решения няма време. Няма равновесие между правилно и грешно.
– Може би. Но нима не осъзнаваш, че ме молиш да се откажа от себе си, като те последвам в други светове?
– Осъзнавам, разбира се. – Сините му очи проблеснаха студено. – Ала егоцентрикът в мен мечтае точно за това. Имам нужда от любовта ти. От частта, в която умопомрачавам ума ти, за да избистря своя. – Погледнах го объркано и затаих дъх в очакване да продължи, докато той разсеяно оправяше ръкавите на пурпурното си сако.
– Виждаш ли, Анабел, моля те да изоставиш себе си, за да се преоткриеш в мен. Копнея да заживея в мислите ти. Да направя любовта ти толкова дефектна, колкото е моята, за да е несъвместима с други. Нечестно е, знам, но аз никога не съм проповядвал справедливост. Роб съм на демони, грехове. По дяволите, в сърцето ми са затворени всичките ти страхове. – Стисна с длан бузите ми. – Какво очакваше, когато си ме пожела? Когато събудих вдъхновението ти, а ти ми вдъхна живот?
– Убежище от самота.
Изцъка.
– В ума ти няма самота, скъпа. Само отрицание. Отказ да обичаш тази, която си и невъзможност за възприемане. Мразиш да се връщаш в миналото и не понасяш настоящето. Тичаш напред, докато бягаш от бъдещето. – Усмихна се нежно и прошепна едва доловимо. – Последвай ме. Нека ти покажа, че колкото и да е счупен ума ти, в моя ще намериш възможност за поправяне.