Знаеш ли кога идва краят на собствения ти свят, малка Рейнолдс? – Нощната сянка свали качулката на пурпурната роба и изкриви устните си в зловеща усмивка. – Когато не принадлежиш на себе си, а на някой, който се е отзовал на мрака, за да покори небесата. Мислите ти са гневни. Кожата ти е чужда. Някак не твоя. Блъскаш се в спомени. Създаваш си илюзии. Затаяваш дъх, когато си с други, за да не чуят стенанията на ума ти. Говориш с мълчание и мълчиш с думи. Толкова си предвидима, че се мразиш. И всичко това, защото си се заклещила в центъра на Вселената си, докато мечтаеш да прескочиш очертанията ѝ. – Сянката ме погледна преценяващо, а аз докоснах лунния сърп на пръста си и с високо вдигната глава заявих:
– Смъртта не е край.
– Нито избор. Просто дълг. – Протегна кокалестата си длан към лицето ми. – Бягаш твърде бързо, дъще на Рейнолдс. Между тази твоя аз и бъдещата ти. Спринтираш по слабостите им, за да им вдъхнеш сили, когато се нуждаят от покой.
Отдръпна се.
– Нима не разбираш? Краят на собствения ни свят, Анабел, бавно идва, когато просто не си щастлив и не знаеш как да го промениш. Когато си самотен в самотата си и се примириш.