Спрях по средата на тясната уличка, облечена в черна, дълга, обсипана с малки камъчета рокля, която сякаш самата луна бе ушила от небе и звезди и казах:
– Нека останем. – Сърцето ми пропусна удар, когато похотливостта в буреносно сините му очи срещна погледа ми.
– Анабел…
– Знам, неразумно е. Но… – Свих рамене. – През целия си живот съм се състезавала с времето. Опитах всичко. Да го надбягам. Да го надвикам. Да го уловя. Нищо – то просто ми се изплъзваше. Станах гневна и смирена едновременно. Смирението ме караше да се откажа, а гневът – да продължа. Всяка вечер се кълнях, че ще умра, а вместо това на сутринта отново се впусках в надпреварата за деня. Не разбирах, че бе напразно. Не и когато бях толкова нещастна. – Той се приближи, наклони глава и нежно погали бузите ми. – След това те срещнах и ти ме извади насила от рутината, която бях приела за комфорт. Преобърна света ми със своята пламенност и влудяваща арогантност. – Повдигнах се на пръсти и на милиметър от устните му прошепнах: – Нека останем. Нека бъдем неразумни. Не бива да се състезаваш с времето. Трябва само да го изживяваш.