– Съжаляваш ли за избора си? – Замислих се.
Той не беше от онези мъже, които се сещаха да ми купуват кървавочервени рози без повод, за да заклеймят обичта. Нямаше да гали егото ми с думи и щеше да се противопоставя на решенията ми. Щеше да проникне в съзнанието ми, да издърпа разума на повърхността и да ме принуди да му се подчиня само защото бе решил така. Щеше да завладее устните ми с груба сила, да ме остави да изгоря в огъня на страстта, да разкъса дрехите ми, а накрая – да си тръгне преди сутринта.
Онзи, който никой на никого не пожелаваше в любовта.
– Не.
Защото той беше от онези мъже, които в три през нощта, когато душата ми започнеше да крещи, превиваща се от болка от камшиците на демоните, които обсебваха съзнанието ми, щеше да седне до мен на леглото и да помълчи. В тишината щеше да открие болката ми, да я приветства като своя, а след това – да я изтрие с лека ръка.
Онзи, който прегръщах и се пренасях у дома.