– Знаеш ли какво почувствах първо, когато те видях?
– Възбуда? – Принцът на мрака облиза предизвикателно устните си.
– Не. – Засмях се. – Това беше второто нещо.
Арогантна усмивка се разтегли върху скулите му при тези думи.
– Какво тогава?
– Свобода. – Оли се намръщи. – В очите ти имаше опасност и колкото и глупаво да звучи, сетивата ми жадуваха именно за нея. – Скръстих ръце пред гърдите си. – Допускал ли си, че и на душата ѝ омръзва да стои настрана от лудостта? Сякаш преживява криза на средната възраст, когато върху езика ѝ никога не полепва и минимална доза безразсъдство. – Погалих бузите му. – В онази нощ, докато ти разсъбличаше тялото ми, аз свалях бронята от кожата си. През всичките тези години се опитвах да се защитя от огъня на разрухата, за да накрая вълните на страха ме удавят в океана.
– Скъпа…
– Ти ме предизвика да живея, Принце, като ме освободи от самотата ми. Показа ми, че дори сърцата да биват разбивани, продължават да бият на инат на пукнатините си. – Захапа месестата част на ухото ми. – Вече не се страхувам, както преди.
– От мен? – Иронично попита.
– От всичко. – Нежно отвърнах. – Болката е само настинка, прерастваща от време на време в грип. Леките състояния се лекуват със сироп от щастие, а тежките – с билков антибиотик, чиито съставки са чиста любов и безумна страст.