– Пусни ме.
– Не. – От решителността в гласа му потреперих.
– Вече ти обясних, че не искам да те слушам.
– Но въпреки това ще го направиш. – Притисна ме до масата, постави ръцете си отстрани и с изкусителен глас зашепна: – Казваш, че обичаш мрака в мен, скъпа. Че в него виждаш такава красота, каквото светлината не би могла дори да си представи. Захласваш се по хладните ми устни и търгуваш с топлината си, защото вярваш, че вкусиш ли веднъж от опасността, тя ще те спаси. После се надбягваш с черните му хрътки, които гордо носят имената на всичките ти страхове и се заблуждаваш, че по пътя на живота ти някой друг ще ги спре. Попълваш дупките в разкъсаната си душа с паднали звезди и си сътворяваш златни брони от несбъднатите им ръждясали мечти. – Стисна с пръсти бузите ми и аз изпуснах дъха си, опиянена от въздействието му. – Казваш, че си влюбена в ониксовите искри в сините ми очи. Че макар годините да продължават да текат и ти все така да си изгубила себе си в бездната на мрака ми, жадуваш отново да се гмурнеш в дълбините им. Разумът ти нашепва, а ти се противиш. Отказваш да му повярваш, че прекалиш ли с опасността, бързо се давиш. – Засмя се тихо. – Толкова си сладка, когато опитваш да се излъжеш, скъпа. Толкова… – Прокара пръст по устните ми. – Сладка. Изпиваш разочарованията ми. Дегустираш грешките ми. И си вдъхваш сили заради слабостите ми.
– Оливър…
– Ммм? – Наведе се и кожата му погали моята.
– Пусни ме.
– И защо да го правя? – Погледна ме преценяващо и поклати глава. – Мракът е във всеки един от нас, Анабел. И ти няма да избягаш от своя само защото вече си се продала доброволно на моя. Зачеркни се и се напиши наново. Забрави за правилата. По дяволите, забрави за всичко. За мен. За нас. За смахнатия свят. Излез от обвивката на същността ми и се облечи в своята. – Отдръпна се и нежно се усмихна. – Важно е да се приемаш такава, каквато си, скъпа. Повече, отколкото би могла да си представиш.