– Напоследък си толкова сериозен. – Каза Анабел и изпи поредния шот. Разроши косата ми и се облегна замаяно на бара. – Какво те тревожи?
Усмихнах се едва забележимо, а тя тръсна нервно глава.
– Нищо ли няма да отговориш?
Засмях се мислено на нетърпението ѝ, докато внимателно обмислях думите си.
Беше красива. С раздърпаната опашка, в която беше събрала тъмнорусата си коса. С широките дънки, които наричаше мода. Господи, с проклетия безкрай на очите си.
Можех да се закълна във всички богове, които не почитах, че дори влудяващият темперамент ѝ придаваше смахнато великолепие.
– Понякога, скъпа, осъзнаваш, че си достигнал до момента, в който тотално си изпаднал от състезанието на живота си. – Махнах на бармана и поръчах още алкохол. – Сякаш ти играеш шах, а той участва в спринт. Безнадеждно е.
Анабел се изправи и придърпа късия топ, прилепнал по талията ѝ.
– Внезапно всичко е загубило смисъл. – Прехапа устни, анализирайки ме. – Сам си. Отвъд дъното на душата ти, където се давиш в полуживота на съществуването си. Чувстваш (не)чувствата си. Мълчиш думите си. И изживяваш лудостта на разума си. – Погалих с пръст устните ѝ. – Тогава просто се замисляш.
***
Оливър отново се усмихна нежно. Сякаш така можеше да ме предпази от хаоса на съзнанието ни.
Изправих се и се облегнах върху рамената му, вдишвайки сладникавия аромат на кожата му.
– Какво искаш?
Оли се засмя тихо близо до ухото ми.
– Теб. Света. Себе си.
Преглътнах тягостното чувство, което се загнезди в гърлото ми при последното.
– Сега. – Оставих косата ми да се разпилее по бузите му. – Какво искаш сега, Принце? Ако знаеш, че нямаш утре. Ако за миг забравиш за живота. За дъното. За душата. За средата. Ако затрептиш на друга честота. Друга вселена.
Дъхът му погали ухото ми.
– Да се вдъхновя. – Ръката му се плъзна по кожата. – Така, както ти се вдъхновяваш по магията на света.