– Няма по-лоша присъда от това да обичаш някой като него, Анабел. – Взрях се в избледняващия образ на Оливър, паднал на колене и шепнещ странни думи на тъмнината. – Някой, който мракът всяка вечер призовава у дома. – Затаих дъх, за да прикрия несигурността, завладяваща ме с всяка изминала секунда и прогоних надигащия се страх във вените ми. – Питам се… знаеш ли какво остава след великолепния ти Принц, когато се отзове на вика?
Нищета. Крещяща, отвращаваща и поглъщаща ме в себе си нищета.
Засмя се тихо.
– Залагаш на него и губиш част от същността си. – Дъхът му погали бузата ми. – Очарователна любов, нали?
Взрях се в Оли отново. Изгубих се в безмилостните му очи, които ме стопляха само с поглед и се разпознах в плътните му устни, рисуващи по тялото и душата ми със светлина на инат на сенките си. Почувствах дланите му, стискащи моите, когато се нуждаех от сили, за да продължа и улових ритъма на сърцето му, каращ и мен да се чувствам по-жива от всякога. Разтопих се по кожата му, припомняйки си дивата му страст и несъзнателно се захласнах по съблазънта. Възхитих се на демоните, които старателно държеше настрана и се хвърлих в прегръдките, жадна да вкуся лудостта.
Вдигнах глава и с усмивка отвърнах на Владетеля:
– Очарователна, да. – Същество повдигна заинтригувано вежди. – Защото дори и да не вярваш, и в мрака има красота. Макар малцина да се осмеляват да я потърсят заради опасността.