– Наистина ли си толкова тъжна, колкото пишеш, скъпа?
– Понякога и повече. – Изненада пробяга по лицето му.
– Не вярвам. – Усмихнах се неволно.
– Защо?
– Прекалено млада си, за да се познаваш така добре със самотата.
– Може би. – Облегна се на стената и жадно плъзна красивите си очи по тялото ми. – Ако за самотата изобщо съществуваше възраст.
Устните му трепнаха загадъчно, заради което се размърдах неспокойно в креслото.
– Затова ли често обличаш нещастието в красиви думи? За да не чувстваш студенината на самотата?
Засмях се нервно.
– Не.
– Тогава защо не опиташ с щастието? Защо не пишеш за нещата, които те правят щастлива?
– Защото тогава няма да има в какво да го облека. – Въздъхнах. – Думите са кожата ми, която помни допира на онези, които са ме напуснали. Те са мислите, нашепващи ми, че не съм достатъчно добра в това, което правя. Умело пазят усещанията, които искам да забравя, докато ме предпазват от гнева, засенчващ светлината в ума. Помагат ми да се сбогувам… Да изтрия и техните, и своите грешки, като ги запечатам завинаги някъде далеч.
Думите вдигат шум в съзнанието ми, когато тишината заплашва да ме унищожи и създават покой усетят ли, че крадат безвъзвратно от силата ми. Целуват ме нежно, ако доловят несигурността ми и ме завладяват грубо, като ги докосна с пламенността си. Те са по-малко от приятел и повече от любовник.
– Но накрая пак си тъжна. Пак си сама.
Захапах вътрешната част на бузата си.
– Да, аз обичам да колекционирам тъга. От време на време имам нужда да се опияня от странността ѝ, която ме връща обратно от света, за който вечно мечтая, а той вечно бяга. Тя е реална и фалшива едновременно. Повикам ли я, ще дойде. Но събера ли смелост да я отпратя, накрая ще започне все по-рядко да се връща
Присви несигурно очи.
– Това е откачено, скъпа.
– Никога не съм твърдяла обратното.
Скръсти предизвикателно ръце пред гърдите си.
– Значи ти харесва да флиртуваш със самотата, докато пишеш?
– Флиртувам с теб, скъпи. – Наклоних глава на една страна. – Със самотата правя секс. Тя съблича дрехите ми, а аз ѝ доставям удоволствие. Горчивият ѝ вкус лепне по езика ми и ароматът ѝ заменя моя. Обгръща съзнанието ми в звезди и си отмъква от многобройните ми луни. Разказва ми историите си и ме вдъхновява с болката си. А на финал аз я обличам в думи, за да я предпазя от собствената ѝ грозота.
– Ала ти… караш я да изглежда красива. – С дълбок глас заяви. – Примамлива дори.
– Тя е… – Намигнах му. – Стига да си тръгва преди зори.