Влязох с високо вдигната глава в празничната зала, в която всичко се беше объркало. Подритнах отломките, счупените парчета стъкло. Стъпвах върху пепел, подминавах безжизнени тела и се опитвах да не се разпадна така, както се беше разпаднал светът ни с Оливър.
– Последен шанс. – Принцът на мрака вдигна поглед от окървавените си ръце, чувайки гласа ми и захапа татуираните си кокалчетата, за да прикрие усмивката си.
Изглеждаше ужасно. Мантията му беше напоена с кръв, ризата – разкъсана. По острите му скули имаше рани, веждата – разцепена. Ирисите му бяха обгърнати от пагубна лудост. От неспособност да се откаже. Короната проблясваше върху медната коса, а пръстенът на късмета озаряваше центъра на залата.
– За какво? – Гласът му съблазняваше. Дързък. Умело прикриващ несигурността.
– За нас. – Още една крачка напред. Разпуснах къдравата си коса от високия кок, захвърлих черната маска, скриваща лицето ми и пуснах шлейфа на тъмночервената рокля да се влачи по пода след мен.
Вървях към любовта, която трябваше да забравя. Към мъжа, който бе способен да разруши всеки свят, за да го съгради наново. Името му засядаше в умове. Изгаряше устни. Обсебваше до напълно самозабравяне.
– Защо сега?
Повдигнах рамене.
– Чупя се отвътре. Безвъзвратно. От бездействие. От страх да преследвам мечти. Бягам след себе си, хванала за ръка други. Други, на които позволих да умъртвят преждевременно душата ми, изтласквайки я отвъд имагинерните светове, за да загуби блясъка си. Сега тях ги няма и аз съм сама. Прехласвам се по самотата, по изоставянето на собственото ми аз насред онези ужасяващи страхове само защото твърде дълго съм се крила в тишината на ума.
Принцът на мрака се подсмихна.
– Осъзнаваш, че си сбъркана, скъпа, нали? Влюбваш се в непоправимото. В мрачното. Губиш се в очи. В аромати. В кожа и чувства. Създаваш се от думи. От неправилни копнежи. Обличаш се в спомени. Във фалшиво безразличие. Вярваш в нечие друго щастие. Но никога в себе си. Защо?
– Заради теб. – Пристъпих напред и докоснах бузата му. Повдигнах се на пръсти и долепих за кратко устните си в неговите. – Виждаш ли, Оли, ти си огън. Отива ти да управляваш. Да си лош до мозъка на костите си, когато не искаш да си. Толкова е изкушаващо. Толкова омагьосващо. Да си влюбена в някой като теб. Страстта ти е вдъхновяваща. Заразява сетивата ми и ме кара да копнея да живея. Забравям за тях. За мен. За теб. Спомням си само нас. Няма грешки, неправилни думи. Всичко е искри. – Отдръпнах се и вирнах брадичка. – На теб ти отива да управляваш, а на мен – да горя. В любовта ти. В съществуването ми. В сбъдването на звездите ни.