– Значи… – Разсеяно разкопчаваше ризата си, провокирайки ума ми. – Казваш, че си ме забравила?
–Да.
Буреносните му очи се плъзнаха похотливо по дрехите ми, сякаш можеха да видят отвъд тях и сетивата ми внезапно се втечниха. Изцъка неодобрително с език, оттласна се уверено от стената и с бавни стъпки тръгна към мен. Тялото ми се напрегна и кожата ми пламна от вълнение.
Не ми вярваше.
– А ще ми позволиш ли да ти припомня за себе си?
– Не.
Отказът ми го развесели. Той беше обезумял, а с него – обезумявах и аз. Изпиваше на един дъх разсъдъка ми, за да бързо ме опияни с лекомислието си. С пръсти рисуваше пъстри чувства и примамливи желания по кожата ми, докато устните му поглъщаха моите, обещаващи ми несъществуващи светове.
– Не? – Спря на сантиметри от мен и скръсти ръце.
Присмиваше ми се.
– Не.
– Тогава защо още си тук? – Изсумтях и яростно се отправих към вратата. – Не можеш просто така да ме забравиш, скъпа. Не и когато се разтреперваш само при вида ми. Отричаш ме в сънищата си заради страха, че си способна да се изгубиш в мен завинаги. Заради любовта, разкъсваща сърцето ти, готова да те предаде, злоупотребявайки с душата ти. – Наведе се и аз застинах. – Привлечена си от властта, която упражнявам над теб и от мрака ми, вдъхновяващ те по-истински, от което и да било изкуство. Изгаряш от страст и удряш с юмруци гърдите ми, за да убиеш копнежа, нашепващ ти да се приютиш в прегръдките ми. След това си тръгваш, прибираш се вкъщи и се утешаваш с призраците, които наричаш с моето име и се преструваш, че липсата ми няма да те съсипе. – Дъхът му погали бузите ми. – Още си ме спомняш, скъпа. И винаги ще е така. Защото само аз умея да успокоявам демоните ти в ума.