– Създаваш в мен усещане за безнадеждност, скъпа.
Вирнах високомерно брадичка.
– Толкова ли е ужасяваща любовта ми?
Оливър поклати глава. Вгледах се в дрехите му – кадифена роба в златисто, черна туника и панталони, на които проблясваха метателни звезди. Ботушите, от които се подаваха дръжките на късите кинжали, стигаха до глезените му, а плашещата корона от небесна мана, обитавана от демони, обгръщаше косата в цвят на залязващо слънце.
Принцът на мрака се усмихна и грубо ме придърпа към себе си, за да прошепне в ухото ми:
– Дивашка е. С цялата си непокорност. С лудостите си, които имат толкова много имена, макар винаги да завършват с твоето. – Потърка носа си в кожата ми и вдиша аромата ѝ. – Опасявам се, че съм обсебен, скъпа. Че навлезеш ли в света ми, никога няма да можеш да си тръгнеш.
Бавно преглътнах, събирайки треперещия си ум.
– Струва ми се, че бих могла да се справя.
Оливър се засмя и замислено повтори.
– Усещане за безнадеждност. – Стисна бузите ми с дългите си пръсти. – Любовта ми е изкуство, скъпа. Прераждащо се в безкрайни луни.
Отдръпнах се и замълчах, анализирайки чутото.
Оли прехапа устни и без време за реакция ме притисна в стената, възбуждайки съзнанието ми.
– О, скъпа, предупреждавал ли съм те, че изкуството може да погубва в красотата си? Че понякога не съществуват граници? Само имагинерни светове и бездни с празнини. – Захапа ухото ми. – Споменавал ли съм ти, че ще кървиш думи? Че ще дишаш мен без мен? – Повдигна ме. – Навярно ще ме молиш да те пусна. Да те освободя от себе си
– Усещане за безнадеждност. – Тихо му напомних, попречвайки му да продължи.
Буреносно сините му очи проблеснаха.
– Готова ли си?