В неделя сутрин съм рошава коса, черна дантела, сенки под очите и грешни мисли. Устните ми са кафе с аромат на уиски, погледът – илюзионни картини от снощи. Кожата ми е студена, разтърсвана от остатъци от съботни прегръдки, а съзнанието – хаос от неизречени думи.
Връщам се във вчера, към музиката, която слушахме, докато с върха на пръстите ми проследявах фините бръчици около клепачите ти и Вселената се завърта около сърцето ми. Затварям очи и чувам мълчанията ти, които за кратко ми разказаха колко сбъркан е светът ти. Възползвам се от уязвимостта ти, за да се вмъкна в главата ти, търсейки истината за себе си. Заклещвам се в спирали от несигурност, първични желания и несъответствие. Изгарям се от студенината ти и разочарована се връщам към копнежите си.
С теб всичко се случва в обратен ред. Натъквам се на разпиляни дрехи, размазан грим и сладки целувки. Лутам се из твърде много чувства, които знам, че ще останат непочувствани. И някъде там, обгърната от тъмнината в хола ти, разбирам, че съм позволила да се влюбя в (не)очарованието ти.
Ти заспиваш уморено до мен, а аз си мисля как след полунощ, когато сме само аз и ти, грешното има странен вкус на правилно, предизвикващ щастието ми. Проследявам трептенията на миглите ти и разсеяно се заигравам с меката част на ухото ти, наслаждавайки се на спокойствието, изписало се върху лицето ти…
Стреснато отварям очи.
В неделя сутрин се убивам с желания до обяд. Тогава си оправям косата, прикривам с грим греха и се съвземам от хипнозата на парфюма ти, полепнал като отрова по душата ми. Прибирам на тайно място дрехите ти, които снощи ми зае и бързо се обличам в комфортна самота.
По навик отново пия кафе, но този път с ухание на тъжно вдъхновение. Затаявам дъх, за да се гмурна в хаоса в ума и се опитвам да не мисля, че миналата вечер ти буквално ми отне въздуха. Пристъпвам в бездна, изваяна от не-сега и не-това и нескопосано си пренареждам света.
В неделя сутрин, някъде към края на деня, си припомних как се забравя събота.