18:30ч.
Едва когато се изправиш сам срещу целия проклет свят, разбираш колко безсилен си да накараш Съдбата да играе на твоя страна. Колкото и смел да си, каквато и лудост да те тласка отвъд рамките на смиреността, понякога просто звездите са предначертали загубата ти.
– Хвани ръката ми, скъпа. – Анабел стоеше разбита в центъра на голямата зала. Великолепната ѝ рокля беше покрита с кръв. Краищата ѝ се влачеха разкъсани по пода, докато тя объркано се вглеждаше в празните очи на безбройните трупове. В едната си ръка държеше къс кинжал, а в другата – метателната ми звезда, нарязала дланта ѝ. – Хайде, скъпа. – Казах отново с топъл глас, криещ в себе си толкова много надежда. – Просто хвани ръката ми.
Анабел извърна поглед от мъртвите и кристално сините ѝ очи срещнаха моите. Поклати нежно глава, сякаш ѝ се искаше нищо от това да не бе истината и тъмно русите кичури докоснаха плътните ѝ устни, които отчаяно ме бяха молили да спра.
– Недей. – Тихо прошепнах, отхвърляйки гърчещата се мисъл в ума ми, която възпламеняваше усещането, че Анабел се страхуваше от мен. – Моля те. Хвани ръката ми.
Тялото ми потрепери едва забележимо, докато продължавах да стоя с протегната към нея длан. Притаих дъх в очакване и усетих свирепостта на емоциите, блъскащи се в сърцето ми, което вече се даваше в най-обикновен страх.
– Сега. – Анабел просто поклати повторно глава.
Затворих болезнено очи и свих пръстите си бавно в юмрук.
И може би точно тогава, когато вечността е секунда, когато светът ти се завърта около стените, обгърнали сърцето на този срещу друг, в момента, в който душата ти се разтваря, за да излее цялата скапана любов, на която е способна, именно в този миг я дамгосваш безвъзвратно, оставил я за твърде дълго безкрайно уязвима.
Може би именно това е моментът, когато разбираш, че си откраднал малко време от Съдбата, докато тя ти е взимала света.