– Ще си тръгнеш ли?
– Да.
Забелязах колебанието му.
– Тогава аз и ти май не сме толкова различни, скъпа. – Езикът му нежно погали ключицата ми и дъхът ми заседна в гърлото. – Не и когато и двамата толкова отчаяно се нуждаем от тази наркотична любов. От цялата ѝ ярост и необузданост. От безпощадността, с която ни поглъща. – Сдържано ме целуна. – Танцува по върховете на моите пръсти, за да изгори твоята кожа, белязвайки те завинаги като моя. Нима не си разбрала досега, че ми принадлежиш? Че лудостта ми е господар на твоята?
Отблъснах го.
– Не съм като теб.
– Разбира се, че не. – Приближи се и отново ме докосна. – Не напълно. Моята любов пари в гърдите ти като кинжал. Разкъсва те съзнателно като острие, за да те пречисти от мръсния допир на другите. Раздира те грозно, опустошава те, за да накрая те направи още по-красива. Дълбае в сърцето ти, крие се в сенките ти и се сприятелява с демоните ти. Не е утеха. Нито спасение. Чисто бедствие. Тя не умира и не изчезва. Говори и обърква. Но не опиянява. Само пристрастява. – Затворих очи. – Не е нежна. Не. Ако се наложи и до кръв ще издере съзнанието ти, за да се промъкне вътре.
– Казваш го така, сякаш е нормално. Сякаш макар да ме убиваш, си щастлив.
– Може би не е. – Прехапа устни. – Може би дори е малко извратено. – Зарови трескаво длани в косата ми. – О, скъпа, наясно съм, че не е редно. Именно проклетата ми страст ще ме изпепели. Първо ще ми покоси душата, после и ума. Ала няма да се смири. Нито ще утихне. Не. Без теб. За теб. Вечно ще кипи.
Отпуснах се в прегръдките му.
– Трябва да спреш. – Предавах се. – Иначе наистина ще умра.
– Да, но не днес. Не и докато чувствам желанието ти. Усещам топлината, излъчваща се от кожата ти само защото си в ръцете ми. Омагьосвам се дори от стоновете ти. От жаждата ти за сетивата ми. – Отстъпи назад, за да ме погледне. – Склонен съм да те изпия до сбъдване, скъпа. И отрова да си. Да ме унищожиш. Да ме разрушиш. – Вдигна рамене. – Ще те изпия. Първо на един дъх, после на бавни глътки. Да гориш във вените ми. Да кървиш в сърцето ми. Всичко ще направя, след като знам, че ми принадлежиш.
– Грешиш… – Несигурно отвърнах. – Принадлежа на себе си.
– Вярно. – Разроши косата си с цвят на залязващо слънце. – Стига да възнамерявах да оставя нещо от теб. – Впи властно устните си в моите и самоконтролът ми избяга. Тръпки полазиха плътта ми, съзнанието ми се изпълни със звезди и всичко останало се изпари. – Нека бъдем честни, скъпа. – Задъхано прошепна. – Няма да си тръгнеш. Не, защото ще те принудя. Нито пък заради това, че съм готов да затръшна врата и повече никога да не я отворя в опит да те задържа. Не. И любовта ми няма да се промени. Няма да е приказка. Ала ти все пак ще останеш. Защото тук… – Докосна лявата страна на гърдите ми. – Знаеш, че и аз ти принадлежа.