– А ти? Ще намериш ли сили да продължиш да се бориш след случилото се?
В първия момент, ако бях послушал инстинкта си, щях да кажа не. През последните няколко месеца сърцето ми беше остаряло не с години, а с векове. При всеки следващ удар на Съдбата се скриваше все по-надълбоко в тъмната бездна, от която някой ден може би нямаше да успея да го измъкна. Бях започнал да се давя в океан от страх, чиито вълни непрестанно шепнеха на ума ми, че ще се проваля. Тишината вече не ми носеше удовлетворение и все по-често ми се искаше да избягам от самия себе си. Но сега, когато бях достигнал дъното, знаех, че за да открия спасение, трябваше просто отново да изплувам на повърхността. Щеше да се наложи да захвърля болката, която прогаряше дупка в душата ми, да изгоня безсилието, пълзящо като червей във вените ми и да се оттласна с цялата си сила от отчаянието. Тогава веригите щяха да се отключат сами и аз отново щях да бъда способен да плувам към върха. Нямаше да остана на това ужасно място. Никой не го правеше. Необходимо бе търпение. Търпение, за да се наситя на тъгата и да се възродя от пепелта.