– Толкова съм нещастна. Времето, мястото… нищо няма значение, защото част от мен просто липсва. Не се чувствам удобно в собствената си кожа. Душата ми не спира да плаче с невидими сълзи и аз не знам как и с какво да я утеша. И истината е, че едва ли някой друг може да го направи. Сърцето ми сякаш е освирепяло. Ежедневните провали, които претърпявах, са се забили в него като тръни и аз съм безпомощна пред пустотата, която обвива хладните си пръсти около него. – Въздъхна. – Понякога си мисля, че не съм родена да бъда щастлива.
– Никой не е, скъпа. Щастието трябва да се заслужи. – Пъхнах един кичур зад ухото ѝ и с меден глас добавих: – И всичките тези тръни, които затрудняват дишането ти, са доказателство, че ти си повече от достойна да бъдеш щастлива.