– Обикновено, скъпа, когато съумеят да те счупят, ръбовете на душата ти режат. В отговор. От безсилие. Отвътре навън. Режат толкова дълбоко, че сам пропадаш в раните си като в скапана Вселена. – Размърдах окаишенките китки, когато Оли прокара острието по кожата ми, без да ме ранява. Тъмносините му очи проблеснаха и лека усмивка трепна в ъгъла на устните. – Ще се срежеш ли?
Вдигнах леко рамене и се наместих в стола.
– Иска ми се да имаше значение.
Принцът на мрака нави ръкавите на туниката си, разкривайки татуировките и захапа кокалчетата на пръстите.
– От безсилие и без рани се умира.
***
Анабел седеше кротко в стола, докато я изучавах, прехвърляйки твърдението ѝ в ума си. Наблюдаваше ме с онзи плашещ поглед, който не разкриваше нито страст, нито блясък, нито ярост. Само отдавна опитомено безразличие.
– Вяра ли ти липсва?
Китките ѝ трепнаха.
– Нормалност.
Махнах с ръка.
– Дори да е илюзия?
Затвори очи.
– Нека е.
Замълчах, прибрах кинжала, заобиколих я бавно и я отвързах, като тихо прошепнах в ухото ѝ:
– Когато си заседнала в окото на бурята, Анабел Рейнолдс, когато няма лудост, вдъхновение, магия, шанс, когато животът ти е безсилие, без сълзи, агресия, чувства, когато е умора, пълзяща от ума до вените, просто дишай.
Дъхът ми погали кожата ѝ.
Един.
Два.
Три.
– Дори тъгата има нужда първо да я вдишаш, за да после я издишаш.