— Травмирана съм, Оливър Греймуун — бързо казах, когато видях Принца на мрака на прага на вратата в тесния коридор.
За миг дъхът ми спря.
Беше толкова сбъркано красив.
Оли пристъпи бавно, погледна ме въпросително и се опря на дивана, заключвайки ме с тялото си под себе си.
Погали нежно косата ми, усмихна се и плъзна дланите си по думите, изрисувани на черния чорапогащник, наподобяващи татуировките му.
Придърпа късата туника към бедрата ми и отново се усмихна.
— Пияна си, скъпа — целуна пръстите ми. — И красива. Но нима пропътува толкова светове, за да изтриеш себе си с шотове?
Засмях се.
— А някога казваше, че съм очарователна. Дори такава.
Поклати глава.
— Кажи ми. Преодоля ли го?
— Може би. Останаха само рутини.
— И сега?
Повдигнах рамена.
— Модерна любов в стар стил.
Негов ред да се засмее.
— И много грешки?
— И тайни, и копнежи — прехапах устни. — Проклети лудости.
— Не си се променила.
Притворих очи в опит да се отърся от демоните, кръжащи в съзнанието ми.
— И ти — погалих предпазливо брадата му. — Доминирай мечтите ми, Оливър Греймуун, защото мисля, че съм неспособна да обикна себе си.
Изцъка.
— Ще се влюбиш — тихо напомни. — В мен, в нас. В тази, която си, когато чувстваш присъствието ми.
— Може би.
— А после ще боли.
Отворих очи.
— Просто го направи. Вдъхни живот на съществуването ми.