— Страхувам се за теб, скъпа. Дива си. В мислите си. И толкова ужасно уязвима.
Нима вътрешно си се убила?
Затворих очи и потръпнах от вятъра и тъмнината.
— Този глад за чувства — оправих ръбовете на късата рокля, която ми бе подарил, без да има нужда. — Не си отива. Гори.
Оливър издиша шумно и запристъпва бавно към мен, докато не опря гърба ми в стъклото на малкия бар в тясната уличка. Проследи очертанията на ключицата ми, стисна я, затруднявайки дишането ми, обхвана китките, причинявайки ми дискомфорт, сладка болка.
Заслушах се в приглушената музика, опиянена от присъствието му.
Рок.
Пое си въздух, клатейки нежно глава, сякаш поглъщаше кризите на съществуването на душата ми.
С такава плашеща лекота.
— И как би могъл, когато копнееш точно за това? — пръстите му погалиха устните, дръпнаха косата ми. — Липсваш ли си, скъпа?
— Както никога досега.
Вдиша отново, а аз се загледах в татуировките по лицето му. Наклони глава и облиза устните си.
Беше толкова красив в първичността си.
— Светът се храни с трагедия, а ти се храниш с него — огледа малката уличка и погали меката част на ушите ми, проследявайки бавно обиците, които му бяха чужди. — Дисонанс.
Мек, опияняващ глас.
— Не се ли измори?
— Искаш повече — не беше въпрос, само откровение. Дългите му пръсти стиснаха грубо бузите му.
В съзнанието ми се заблъскаха спомени.
— Признавам, че има нещо безнадеждно очарователно в това, скъпа — тъмносините му очи изпиха безвъзвратно лудостите ми. — Сърцето ти да изпомпва свобода, по дробовете ти да лепнат мечти.
— Опитоми ги.
Последва сдържан, лунатичен смях, а после — острота.
— Изморен съм да играя на опитомяване, скъпа.
— Тогава ме остави — блъснах го.
— Ти ще ме оставиш ли? — подаде ми ръка, но не я приех. — Казвали ли са ти, че си безкрайно нерационална в крайностите си, малка Рейнолдс? Режеш се в собствените си чувства, чупиш се по собствените си Вселени. Сякаш си пристрастена към тази привидно ненормална нормалност, която така старателно си измисляш.
— Когато не си ми достатъчен — със свито гърло казах, но не довърших. — Сякаш си пристрастен. Към този никога-завинаги осакатен край.
Усмихна се. Толкова измамно привлекателно.
— Чувстваш ли ме, скъпа?
— В кислорода, насищащ кръвта — докоснах татуировката на челото му. — Но въпреки това, въздухът не ми достига. Да ми липсваш, да си липсвам. Да се чудя за смисъла на съществуването ми. Само защото не съм способна да пусна тази изкривена полу-любов, която обърква разсъдъка ми.
— Мисля си, че се губиш в целия този романтизъм.
— Губиш ме — отвърнах просто.
Присви очи.
— А толкова да мразиш лъжи — погали нежно косата ми. — Просто го направи. Дори и да боли. Пусни страховете си. Под тях обикновено крием себе си.