— Имаш лоши навици, скъпа. Опасни — Оливър заключи входната врата и влезе в стаята. Първо огледа празните чаши, разхвърляните дрехи, а после погледът му бавно се спря на мен. — Какво се е объркало толкова, малка Рейнолдс, че се върна към това преди — тъмносините му очи преминаха по устните ми, върху които имаше остатъци от червено червило, размазания грим, рошавата коса — което всячески се опита да изтриеш?
Погледът му опари карамелената ми кожа със синини, проследявайки ръбовете на дантеленото бельо и твърде голямата риза.
— Повтаряш всички грешки, които почти те подлудиха, предозираш с всички чувства, които някога толкова те отвратиха. Нима си на ръба на себе си?
Повдигнах рамене.
— Животът е порочен цикъл от решения, Оливър. И всичките са твои. Грешни или правилни, съзнателни или не. Ръководиш живота си до толкова, че да живееш.
Погледнах го и вдишах дълбоко от опиата в ръцете ми.
— И това е.
Оливър съблече черния блейзър и пусна тиха музика.
— В действителност — седна на дивана и разтърка слепоочието си. — Но това — прехапа устни, търсейки думите — Нищо ли до тук нямаше значение?
— Не знам.
Оливър захапа татуираните си пръсти, а после нежно каза:
— Ужасяващо е да те виждам такава, скъпа.
Наведох се напред и махнах с ръка.
— Уточни.
Поклати несигурно глава.
— Мазохистично саморазрушителна.
***
Беше толкова красива. И някак така тъжно чужда. Сякаш бе дръпнала спусъка на съществуването си, за да отчаянието ѝ прокърви в липсите си.
Спомени, мъртвородени от шансове.
Желания, убити от половин (не)любов.
Грешки с имена и посоки без път.
— Опасявам се, че засядаш в миналото, малка Рейнолдс. По средата на нощта. Когато в душата си си приютила твърде много демони от деня. Захвърляш разум, утаяваш се в лудостта — прииска ми се да ѝ усетя вкуса.
Облегна се в стола и затвори очи.
— Кажи ми, скъпа. Ръководиш живота си до толкова, че да живееш. Живееш ли?
Стисна едва забележимо устни.
— Състояние на ума е. Потребност.
Приближих се. Погалих бузите, косата ѝ. Вдишах всичките ѝ искри, които после цял живот щяха да обгарят в центъра на Вселените ми.
Обвих длани около гърлото ѝ, наблюдавайки как устните ѝ се разтварят за глътка въздух.
Една.
Две.
— Да дишаш.
Три.
— Да си ти.
Отпуснах ръцете си.
— Промяната винаги боли.
— А самотата винаги е надценена.
Усмихнах се.
— Безнадеждна си за влюбване.
— И спасяване.
Наведох се и леко потреперих от възбуда.
— Иска ми се да си моя.
Изцъка.
— Познаваш ме твърде добре — прехапа устни. — Иска ми се да не бях такава.
— Мога да те оформя с тъмнина — пръстите ми се плъзнаха по ключицата ѝ. — Да те срежа и попълня с огън от мечти.
— Само ме счупи. За да се намеря в себе си.