21:45ч.
— Вярваш ли в кармата, Оливър?
Принцът вдигна рамене и отпи от бирата. Вдигна крака върху пейката, която така да не харесвах като дете и се облегна назад.
Беше странно — мястото, видът му, тишината му, която ми се искаше да не разбирах.
Дрехите и оръжията му бяха чисти, косата — подредена, само пръстенът на късмета бе целият покрит с кръв.
Изглеждаше притеснително безгрижен. И това връщане назад…
— Вече не вярвам в нищо, скъпа — спокойно отвърна и после добави: — Опасна нощ с тъмни мисли.
И преди го беше казвал. Но не и така.
Не и с тази мъртва лудост в погледа.
Някак пасивна. И същевременно плашещо кардинална.
— Нисши същества сме, Анабел Рейнолдс. Раждаме се с чиста душа, за да я омърсим. Пълним я със собствените си бесове, изваяни от чужди травми, за да ги пуснем на свобода. Да срежем света. Сякаш и без това не кърви от тежестта на всичките ни грехове — въздъхна. — Проповядваме милост, но познаваме твърде добре жестокостта.
Свали пръстенът на късмета и го хвърли на земята.
— Кармата опитомява съвестта, малка Рейнолдс, а аз съм твърде изморен да се усмирявам. Когато удряме от слабост, когато убиваме от безстрастие — погледна ме. — Не можеш да си позволиш да лъжеш себе си. От удобство и душевна суета.
— Кармата е действие — просто казах. — Цикъл от епохи, приютили живота на няколко нива. Мисля си, че е склонна да трепти на особена честота.
— Може би — замислено прошепна и лунатично се засмя. — Опасна нощ с тъмни мисли, скъпа — изправи се и сякаш бе готов да си тръгне. — Само запомни, че веднъж впуснеш ли се в кръговрата от опити да откриеш себе си, докато осмислиш съществуването ни, никога вече няма да си тази ти — въздъхна. — Понякога се губим точно когато получим отговори.