Късни парадокси
20:33ч.
А нощта бе замръзнала, притеглена от красотата ѝ. От блъскащите се противоречия в сърцето ѝ.
Анабел потрепна и разтърка слепоочието си, сепнала се изведнъж от разговора ни.
– Докато се търся във Вселените си, Оли, губя връзка с целия си свят. Сякаш корените на мечтите ми са грешни, твърде чисти и посяти в разрушение. Мисля си, че нищо няма смисъл. Да се бориш и упорстваш. И огъваш до режеща свирепо невъзможност. Накрая просто губиш – вдъхновение и желание за сегашния си живот.
Усмихнах се.
– Разтеглив парадокс. Защото, скъпа, някога ми каза, че и в мрака има красота. Да си докоснеш тъмнината, за да си опитомиш нова светлина.
Хареса ли ти поста?
[Total: 1 Average: 5]