Облегнах се на вратата на полу-работещия бар и я погледнах.
Непокорната ѝ коса беше мокра от дъжда и тъмно русите къдрици лепнеха по нежната кожа, зачервена от студа. Носеше черни дрехи. Кожа и високи ботуши.
Облечена в решителност, в непримиримост. А очите ѝ — студени като лед.
Красота.
— Оказва се, Оливър Греймуун, че няма нищо романтично в това да се изгубиш.
Хвърли остриетата в краката ми, които съзнателно бях оставил в апартамента ѝ.
— Няма нищо красиво в това да си жертва. Без значение дали на себе си, или на други. В клетката на тъгата убиваш всичко. Губиш блясък, тровиш мечти, отхвърляш стари като света истини. В мислите си се нараняваш. Първо се палиш, а после с лекота се давиш — отметна глава назад, когато гласът ѝ едва изневери.
— Порастването е жесток процес, скъпа. Пускаш, за да не потънеш, пускат те, за да продължиш. От липси спомените най-болят.
Не вдигнах оръжията, не посегнах към лицето ѝ.
— Искаш ли да се върнеш към преди?
Затвори очи.
— Само не и към преди.
Усмихнах се и бръкнах в джоба на панталона, докосвайки медальона, който все някога щях да ѝ дам. Извадих цигара и бавно я запалих.
— Тогава си върви.
Тя се поколеба и самообладанието ми се завъртя около оста си.
Обхванах бързо с длани лицето ѝ, а димът замъгли погледа ѝ. Отвори устни в знак на протест, но ги покрих с длан.
— Колкото и да ме мразиш, че някога съм бил, скъпа, ще ти липсвам. Ще ти липсват устни, думи и целувки. Напук на цялата горчивина — сниших глас до ухото ѝ. — Все някога трябва да признаеш, че паснах на сърцето ти. Откликнах на греховете ти.
Освободих я.
— Сега си върви. Отива ти да си влюбена в себе си.