– Изнасилвам ума си със спомените за теб. – Той сви юмруци и затвори огорчено очи. – Грозно, нали? Сега целувам насила празнините, които откри в сърцето ми, обличам със страх дрехите, парещи по кожата заради аромата ти и отказвам разговори за миналото със себе си, за да не счупя щастието на бъдещето си. – Магнетичният мъж нежно докосна бузата ми, предизвиквайки познати тръпки в сетивата ми. Наведе глава и поднесе устните си към моите, заради което аз рядко отстъпих назад. – Твърде късно е. Вече не желая да живея в твоята несигурност, за да умирам после от недостиг на копнежи в спокойствието си. – Изненада пробяга по лицето му.
– Отказваш се от мен?
Поклатих глава.
– Не от теб. Само от тази, която съм, когато поробиш целия ми свят.
– Нима не е едно и също?
Инстинктивно го прегърнах, опарена от болката в тъмносините му очи и зарових бузи във вдлъбнатината на шията му.
– Иска ми се да вярвам, че не е. – Вдишах дълбоко. – Знаеш ли, сигурна съм, че не е.
– Тогава защо ми говориш така, сякаш се сбогуваш с мен?
– Защото го правя. – Притисна ме по-силно към гърдите си и простена. – Трябва да разбереш, че не мога да продължавам да танцувам по ръбовете на душата ти, водена от хаоса, убеждаващ ме да нося клеймо на робиня, Оли. Продължа ли да прескачам във вселените ти, макар и в опит да намеря короната си, ще загубя безвъзвратно правото да се боря за мястото на трона в собствения ми живот. Съвсем ще се обезлича.
–Мислех, че ти стигам.
– Ти ми стигаш. Ала не и пламъка, даващ ми сила да се опълчвам сама на страховете си.
Стисна зъби и енергично засипа скулите ми с целувки.
– Не мога да те пусна.
– Не можеш и да ме задържиш.
– Позволи ми да ти помогна да се откриеш, скъпа.
– Бих. Стига да не бях загубила част от същността си в теб. – Обвих ръце около врата му. – Нали все ми казваш, че ти си мрак, а аз – светлина?
– Да.
– А ако усещам тъмнина и в себе си?
– Ще я прогоня.
Усмихнах се замечтано.
– Само че аз не изпитвам необходимост да я гоня, Оли. Копнея да я опозная. Защото само там ще срещна тази мен, способна да ми върне пламъка. Тази, която няма да носи клеймо и ще обича по равно и теб, и себе си.