– Отдавна не си идвала.
Вдигнах рамене, облегнах се на парапета на терасата и се загледах в заспиващия град.
– Отдавна не съм се чувствала толкова самотна.
Красивият мъж се приближи до мен, хвана дланта ми и дълго време просто мълча.
– Отново ли си се изгубила?
– Отново. – Уморено потвърдих. – Ако изобщо някога съм се намирала.
Принцът на мрака описваше успокояващи кръгове върху кожата ми.
– В него?
– Не. – Погледнах го и позволих на тъмносините му очи да открият оковите, стягащи гърдите ми. – Този път в себе си.
– Какво стана?
– Не знам. – Оливър се намръщи и аз въздъхнах. – Предполагам всичко се дължи на това, че сутрин съм една, а вечер – друга. – Той повдигна заинтригувано вежди. – Тази другата много ми тежи. Понякога ми крещи, че се задушава от порядъчността. Че мрази необходимостта, караща ме да искам сигурност и тишина. – Оливър нежно се засмя. – Луда е и отваря вратите в ума ми, лишаващи хаоса от свобода. Разбърква мислите ми, за да се върне в миналите дни и ми носи спомени, от които е наясно, че боли. Тя е… Обсебваща и капризна като дете. Говори ми, когато не желая и мълчи, когато имам нужда да я чуя. – Изсумтях. – Облича ми душата в черни дрехи, забулва ми сърцето с пелена от мрак и спуска над очите ми мрежа от неистини. Вечно е нещастна. Сякаш проклетото щастие ще ѝ навреди.
Прегърна ме приятелски.
– Знаеш ли, скъпа, имаш досадния навик да се убиваш. Да вярваш, че си луда, когато просто копнееш за страст. За емоции. Имаш нужда да се нахраниш с катарзиси. Да си позволиш да проиграеш живота си. Да заложиш на себе си и да прекосиш граници на страховете си. – Погали устните ми с пръст. – Такава не си си удобна, защото често грешиш. Търсиш някоя, която вече е фалшиво уравновесена. Като първата, която всъщност ти тежи и… – Прекъснах го.
– Не разбираш.
– Разбирам. Липсата на нови преживявания е опасна за душата, защото прекомерната употреба на еднакви чувства ни разболява. Не външно. – Поклати глава. – Отвътре. На места, които никой не би могъл да види. По ръбовете, по които се захласват чуждите очи, тъй като ги намират примамливи за изглаждане, макар да не са. – Вдигна брадичката ми и се усмихна. – Разтърси света си, скъпа. Не прескачай граници, а океани. Приеми я тази втората от снощи. Отвори съзнанието си за желанията ѝ. Ти ще я научиш как да бъде щастлива, а тя – как да надделееш над страховете си. Обуздайте се една друга и самотата сама ще поиска да си тръгне. – Намигна ми. – Приемането на самите нас винаги е трудно, но отказването май е смъртоносно.