– Чудя се, скъпа, кога ще разбереш, че изнасилваш всичките си светове, като им отнемаш свободата да избират да грешат?
Стоях по средата на малката, тясна уличка, мокра до костите на мозъка ми и стисках здраво устни в опит да потисна гнева. Студеният дъжд се стичаше по лицето ми, пълзеше жадно по кожата ми, за да после падне нежно върху земята, разказвайки ѝ как за кратко беше чул виковете ми.
Вирнах брадичка.
–Когато грешките им не ме будят в пет сутринта, изтласкана на ръба между лудостта и бездиханието ми.
Принцът на мрака се подпря отегчено на стената и разсеяно запали цигара. Наклони развеселено глава, проследи очертанията на дългата рокля с цвят на бледосиня луна и се усмихна загадъчно, когато очите му, посивели от вкуса на делириума, се спряха на тънките презрамки.
– Ами ако имаш нужда именно от това? – Издиша дима в лицето ми. – Ако е правилно да се удавиш в размитите граници на не(грешките), пируващи с остатъците на съзнанието ти, което полудява от лудостта?
– Ще бъда напълно сбъркана. – Оли се засмя.
– Писателка със счупени демони в ума. Нима няма да си очарователна?
Поклатих глава.
– Решението е твое, скъпа. Можеш да умираш привидно нормална в правилното ти сега или да живееш сбъркана в грешното ти не-сега.