Пролог
Да умреш в раждането си
Влязох с високо вдигната глава в празничната зала, в която всичко се беше объркало. Подритнах отломките, счупените парчета стъкло. Стъпих върху пепел, подминах безжизнени тела и се опитах да не се разпадна така, както се беше разпаднал светът ни с Оливър.
Спрях насред целия хаос, заобиколена от локви кръв, мъртви души и останки от всякакви мечти.
Приказната ми рокля беше разкъсана. Кожата ми пареше от разрезите, а разумът се гърчеше в гърлото, готов завинаги да ме напусне.
– Страх ме е – тихо прошепнах на Принца на мрака, заслушан в гласовете на тъмнината в ума си, докато тънките остриета в татуираните му пръсти режеха.
Дълбоко.
Безвъзвратно.
Бъдещето ни.
Нямаше връщане назад. От убийствата. От лъжите. От нас.
Поклатих глава.
Все пак, трябваше да призная, беше красив. Доколкото опитомяването на смъртта би било красиво в нечий свят.
Носеше мантия от сенки, от грехове без давност. В очите му на талази се изсипваше лудост.
– Страх ме е – повторих по-силно, макар да не бях сигурна дали вече говорех на него, или на себе си.
Оли се обърна.
– Не могат повече да те наранят, скъпа – кротко каза, слагайки край на още един живот.
Преглътнах мислите, отвеждащи към опасни бездни.
Не бе останало какво да наранят.
– Последен шанс – гласът ми беше шепот.
Принцът на мрака вдигна поглед от окървавените си ръце и захапа татуираните си кокалчетата, за да прикрие усмивката си.
Отвъд имагинерната си красотата, изглеждаше ужасно. Мантията му беше напоена с кръв, ризата – разкъсана. По острите му скули имаше рани, веждата – разцепена.
Оли бавно пристъпи към мен, за да погали бузите ми с мръсната си длан.
Наклоних глава, за да избегна допира му и се потърсих в тъмносините очи.
Ирисите му бяха обгърнати от невъзможност. От неспособност да се откаже от живота си. Короната проблясваше върху медната коса, а Пръстенът на късмета озаряваше центъра на залата.
– За какво? – съблазняваше с глас.
– За нас – направи още една крачка напред. Разпуснах къдравата си коса от високия кок, захвърлих черната маска, скриваща лицето ми и пуснах шлейфа на тъмночервената рокля да се влачи по пода след мен. – Да се спасим.
Вирнах отново брадичка и срещнах опасния поглед на мъжа, способен да разруши всеки свят, за да го съгради наново.
– Защо сега?
Повдигнах рамене.
– Чупя се отвътре.
Принцът на мрака се подсмихна и скъси разстоянието. Нежно погали косата ми, а после грубо стисна с длани лицето ми.
– Мислиш ли, че можеш да се възстановиш? – пъхна кичур коса зад ухото ми.
– Не.
Оливър си пое разочаровано глътка въздух.
– Съсипала съм толкова здраво основите на съществуването си, Принце, че не съм сигурна дали някога отново ще ги изградя.
Засмя се.
Махнах с ръка и го отблъснах назад.
– Ами ти? – посочих хаоса, – завъртял си се около оста на душата си, Оливър. Нормалността ти се превръща в ненормалност и лудостта ти те побърква, докато нехаеш за властта, която упражнява над теб.
– Сам съм си Господар – просто отвърна.
– Може би – поклатих глава. – Несъмнено ти отива да управляваш, Оли. Да си лош до мозъка на костите си, когато не искаш да си. Признавам, че е изкушаващо. Омагьосващо. По дяволите, страстта ти е скапано вдъхновение за всеки свят. Заразява с желание за живот, с желание за мъст и разруха. Но в един момент, когато е твърде късно, разбираш, че покрай теб всичко е искри, Принце – замълчах за миг. – Искри, хранещи се с гнила смърт.
В този миг сякаш целият Малфас избухна в пламъци, в черна магия и карма, и вече нищо нямаше значение.
Ужасяващ взрив, отекващ в ушите ми отново и отново. Сводът се пропука и бързо започна да се руши.
Празничната зала мигновено се изпълни с армия от сенки, от същества, родени като предатели. Върху изкривените им от покорност лица лежеше спокойствие. В ръцете им – оръжия. Неизречени команди висяха във въздуха като заклинания.
Страхът в гърдите ми нарасна.
– Никоя корона не заслужава смъртта ти, Оливър – посочих войниците, дошли да го екзекутират. – Просто предай властта.
Върху устните му отново заигра онази безразсъдна усмивка.
Принцът на мрака се приведе леко напред и прошепна толкова тихо, че дори аз едва го чух:
– Смъртта е просто норма, скъпа, установен ред. А редът сам по себе си никога не ми е бил любим.
С тези думи Оли започна екзистенциална война. Хвърли метателните си звезди, затвори очи и призова мрака си, докато писъци и викове, пистолети и остриета, се сливаха в едно.
Искаше ми се да вярвам, че щеше да победи. Че нямаше да се превърне в прах и отминала легенда.
Трябваше да мисля бързо.
Един удар на сърцето.
Два.
Възползвах се от това, че Оли не ме наблюдаваше, събрах долната част на обемната рокля в юмрук и се затичах безпаметно, против волята ми, към портала в другия край на огромната зала.
Блъсках се във фигури, прескачах трупове, докато най-накрая стигнах малките стълби. Изкачих ги за секунди и пристъпих задъхана в портала, в бушуващото кълбо от всички стихии, изваяно от сини мълнии и дим.
Магията се просмука в кожата ми.
Не се обърнах да погледна Оливър, не казах нищо за сбогом. Не се помолих за него.
Никоя корона не заслужаваше собствената ти смърт.