Да си призная: 2022 година не бе нищо от това, което очаквах. Не, защото имах конкретни цели или желания, които са се изпълнили или объркали, или въобще не са се случили.
А защото се върнах принудително толкова пъти към себе си само за да си тръгна след това, че накрая тотално се изгубих.
Ескалирах непрекъснато. В детайли, нечестности, места, думи. Сътворих си толкова лудост, която задържах за толкова дълго в мен, че в един момент просто си омръзнах.
Емоционална, на моменти болезнена и изтощаваща трансформация, която сякаш няма край и начало. Която е едновременно лична и чужда.
Осъзнавам, че съм крайна личност и това често ражда бреме, способно да поробва ума.
Но все пак, 2022 беше странна година. Хаотична. Заради действия, бездействия, мисли, импулси.
Зареждащо взривяваща. Отвътре навън и отвън навътре. Непрекъснато. Без причина.
Не знам.
Иска ми се да мисля, че поне цикълът е завършен, че въпреки липсата на каквато и да е яснота за смисъла на съществуването, на този етап съм съумяла да съсредоточа енергията си към конкретна мисия, но се опасявам, че това са ужасно неверни твърдения.
Уж напасвам себе си по себе си, а се оказва, че нямам идея какво и защо.
Връщайки се назад, пробягвайки месеците, осъзнавам, че мечтая отговори на понякога твърде екзистенциални въпроси, които сами по себе си едва ли биха ми донесли удовлетворението, което търся.
А да усещаш остра нужда от промяна, без да можеш да я познаеш, си е хронична криза, клоняща към летаргия.
Затова – търсете се. За да я познаете.
В простотата и малките неща. В рисковете, мечтите, (не)любовта. В топлината, желанията, страстта.
Промяната изисква да излезеш извън очертанията на света. Особено когато сме стъкнали между преди-сега.